отколкото на земята, и котаракът трябваше да бъде крайно предпазлив и хитър, за да успее да се приближи незабелязано. На лунната светлина совата и част от короната на дървото се открояваха съвсем ясно, а това означаваше, че птицата вижда поне на разстояние, от което се различаваше силуетът й.
Последните крачки на котарака бяха рисковани. Такъв опитен и силен хищник като него, а ето че започна да се съмнява в успеха си. Клоните бяха тънки и се огъваха надолу. Котаракът се катереше като маймуна и най-сетне се отправи към средата на короната, където почиваше совата.
Когато замахна, той вложи в лапата и ноктите си такава сила, че да свърши всичко с един удар.
Совата забуха и отчаяно размаха криле.
Втората част от борбата продължи на земята, където совата падна, пърхайки с крила. Дивото животно се спусна след нея. Не можаха да я спасят нито няколко напразни скока, нито опитът й да отлети, нито дивото бухане, с което внезапно и грубо събуди всички животни в буковата гора. С това тя само им напомни да бъдат предпазливи.
Котаракът спокойно тичаше по дирята, която тромаво пърхащата сова оставяше след себе си. Не обръщаше внимание на нищо друго, гледаше само към плячката. Когато тя тупна на земята, котаракът мигновено се стрелна към последното ястие от днешната си вечеря.
II
Хитрият владетел на буковата гора не беше от рождение такъв голям, вечно преследващ и безшумно стъпващ хищник, от очите на който не убягваше и най-малкото мръдване, а от ушите — и най-лекият шум. Някога и той беше игриво коте, което с изплашени очи поглъщаше чудесата на природата и непрестанно въртеше любопитната си главичка. От това време бяха изминали поне пет години.
Майка му, дивата котка, си беше намерила леговище не сред гората, а близо до една клисура, където имаше достатъчно свободно място за първите игри на малките, за първите им самостоятелни разходки и уроци по лов.
Гората вече ухаеше на настъпващото лято, буковете стърчаха царствено и неподвижно. Сивите им дънери блестяха в потока слънчеви лъчи, а гъстите листа на богато разклонените корони, приличащи на огромни букети, светеха като изумрудови.
По земята цъфтеше синя тинтява, малко по-надалеч зрееха златните цветове на лютичето, в гъсталаците мъхът стигаше толкова нависоко, че скриваше движещия се хищник и приятно охлаждаше краката му. Още несръчното котенце обичаше да се лута из високите посеви, чиито крехки класове шумоляха само щом се допреше до тях. Никак не обичаше местата край потоците, обрасли с папрат, където вечната влага дразнеше муцунката и кадифените му, нежни лапички.
Беше му много по-приятно да се припича на слънце. Можеше по цели часове да спи или да дреме с примижали очи. Обичаше топлината и наблюдаваше ягодите или гъбките, които се появяваха сякаш изведнъж пред очите му. Щом ги близнеше с езиче, то се обръщаше с отвращение и предпочиташе да забие слабичките си нокти в пръстта.
От време на време наблюдаваше някоя пеперуда, чието трепкащо летене дразнеше котешката търпеливост. Напразно скачаше не само след пеперудката, но и след жужащата дива пчела, която не успяваше да улови. Щом майка му донесеше храна, той забравяше ловните си неуспехи и лакомо се нахвърляше върху нея.
На другия ден котето се промъкна по-надалеч от леговището и забеляза дълга тъничка животинка, която се припичаше на гладката скала. Бавно, съвсем предпазливо допълзя до мястото, където лежеше гущерчето. То спеше. Замахна с лапа към опашката му, впи нокти в нея и щом гущерчето уплашено се дръпна, опашката му остана в котешката лапа.
Понякога обстоятелствата го принуждаваха да наблюдава двубоя между безстрашната си майка и някоя лисица. Със своите още неукрепнали сили то не можеше по никой начин да вземе участие в битката, от която майка му винаги излизаше победител.
Веднъж лисица беше проследила едно зайче и го захапа за врата. Дивата котка зърна това отдалеч и веднага се нахвърли върху лисичата плячка. Известно време спориха за злощастното зайче, после котката впи зъби в лисичето гърло и не го пусна, докато кумицата не се предаде и не се повлече към гъсталака с наведена глава.
Котето изгуби майка си при необикновени обстоятелства. Един летен ден, такъв като всички предишни, то запълзя по майчините следи с надежда само̀ да хване нещо или да срещне дебнещата си майка. В същия миг с крясък се обади изплашена сойка, която винаги предупреждаваше горските обитатели за идващата опасност.
След няколко минути на пътечката, която водеше точно до изгнилия дъб, излязоха някакви странни същества. Котето се скри в хралупата на дъба и ги наблюдаваше, без да шавне. Двукраки, с триони и секири, те оглеждаха дърветата едно след друго и стигнаха дъба, където беше котешкото леговище, родното място на малкия. Рязаха с трион, докато старият дъб рухна на земята, и котето завинаги остана без свой дом.
Толкова се изплаши, че побягна навътре в гората. Забрави за майка си и започна да живее свободния живот на хищник, който винаги ще се справя с трудностите и може да мине без чужда помощ.
Скитането продължи чак докато порасна и щом настъпи есента, той бе станал вече съвсем голям. Хищникът се различаваше от другите котки по това, че беше по-силен и по-смел от тях.
III
Цветът на козината му почти не можеше да се различи от цвета на буковия клон, на който по съмнало спокойно си легна. Черни и сиви лъскави ивички от по-твърда козина се редуваха успоредно от челото му към ушите. Там ивичките се сливаха в две, а на гърба му вече излизаше само една, която минаваше по цялото тяло и през горната част на опашката му.
Нежни лъчи проникваха на струи през клоните на буковете и още по-нежни се плъзгаха по тялото на легналия котарак. В този миг той беше някак неотделим от гората, от дебелите клони на дърветата и тъмната пелена на земята. И за най-зоркото око бе невидим. Може би само червено-жълтата му муцуна с възрозово носле можеше да се различи, и то съвсем отблизо.
Щом хищникът след нощно оживление сядаше на някой клон, това означаваше, че няма да се отдаде на дълбок сън. И мъркането, и сдържаните прозявки показваха, че има на ума нещо по-приятно, отколкото да проспи идващия ден.
Успешният лов вля толкова нови сили в тялото му, че днес можеше да си позволи повече — ще използва своята енергия за нови приключения.
Козината му настръхна, сякаш планът беше вече готов, той се прозина широко, няколко пъти прекара лапа по мустаците си и се изгърби. Изведнъж бавно, с достойнство на владетел, се отправи към дънера. Опашката му се развяваше зад него като знаме. Неговите стъпки с нищо не напомняха скорострелния бяг, с който се впускаше на лов. Макар и да държеше главата си леко встрани, котаракът се стараеше колкото е възможно да забавя крачките си. Притискаше светложълтия си корем в кората на дървото и забиваше дълбоко в нея острите си нокти.
Застанал зад корените, той се огледа наоколо, но земята не го интересуваше. Повдигна нагоре глава, сякаш задуши като куче. Всъщност той жадно вдишваше свежия утринен въздух. После затича с умерено темпо. Ако бягаше в тази посока нощем, сигурно би имал предвид всички възможности за лов, но сега дори и не мислеше за плячка, освен ако не се втурнеше насреща му.
Храната ставаше все по-оскъдна и това го принуди да напусне буковата гора. Може да се каже, че от пролетта насам беше излапал тук всичко, което можеше да се яде. Извърши добра работа, като излови почти всички мишки, а те бяха над сто, и изби още много други дребни обитатели на гората. Сега настъпваше есента и за да увеличи запасите си от тлъстини, трябваше да промени района и да намери ново, по-богато място за лов.
Зад буковата гора се простираше голямо сечище. Природата тук беше съвсем различна. Ослепителната слънчева светлина, която заливаше сечището, нахлу тъй рязко в зениците на котарака, че той притвори клепачи и затича слепешката. До ноздрите му достигна ухание на ливади, из късните летни цветя гъмжеше
