— Аз — нищо. Отивам си. Давам ти три дни. Ако дотогава сте заминали, добре. Иначе всичко ще излезе наяве. И не мисли, че се шегувам.
Вивиан се обърна рязко.
— Не зная какво да ти кажа. Не зная как да започна.
— Махни я оттук и се погрижи да е под непрекъснато наблюдение. Обещаваш ли?
— Обещавам. Еди…
— Забрави Еди. Ще му се обадя, след като си почина малко. Ще имам грижата за Еди.
— Той ще се опита да те убие.
— Ами! — усъмних се. — Най-способното му момче не успя. Ще опитам и с другите. Норис знае ли?
— Той никога няма да каже.
— Досетих се, че знае.
Бързо прекосих стаята, излязох, тръгнах надолу по облицованото с плочки стълбище и стигнах до предния салон. Не срещнах никого. Този път шапката ми нямаше компания. Окъпаният в слънце парк като че ли бе населен с духове, малки свирепи очички ме наблюдаваха иззад храстите, сякаш в самия блясък на слънцето имаше нещо тайнствено. Качих се в колата и подкарах надолу по хълма.
Дали всъщност има някакво значение къде ще те погребат, щом като веднъж вече си умрял? В мръсна яма или в мраморна кула на върха на някой хълм? Ти си мъртъв, унесъл те е големият сън и вече не те притесняват такива дребни неща. Петрол и вода или въздух и вятър — на тебе ти е все едно. Ти просто си потънал в големия сън, без да те е грижа за гнусното убийство или за мястото, на което си паднал. А аз, аз бях част от тази гнусотия. Бях много повече съпричастен към нея, отколкото Ръсти Риган. Но нямаше нужда и старецът да бъде част от това. Той можеше да си лежи спокойно на своето покрито с балдахин легло, скръстил безкръвни ръце върху завивката, и да чака. Сърцето му — краткотраен несигурен шепот. Мислите му — сиви като пепел. И не след дълго и той като Ръсти Риган щеше да заспи големия сън.
Водата изтичаше на ленива сребриста струя от маркуча в ръцете на градинаря японец и блестящите капки все по-гъсто покриваха моравата. Къщата на Стърнуд изглеждаше непроменена.
Генералът бе починал. Твърде неприятно. Еди Марс беше още жив, което бе още по-неприятно. Кармен беше настанена в подходяща клиника. Но Вивиан все още бе тук. Норис, икономът, също бе тук. Тъкмо той ми се обади и ме помоли да го посетя.
Мястото бе пълно със спомени. Ниските възвишения все така ограждаха къщата. Същият лек склон водеше до едва забележимите от пътя нефтени сонди, които и до днес успяваха да изсмучат по няколко варела петрол на ден. Слънцето огряваше маслинените дървета, сред чиито клони все така цвърчаха пъстри птици и тяхната песен звучеше бодро, сякаш светът бе още млад.
А не беше така.
Норис ми отвори вратата. Висок, с посребрена коса, прехвърлил шейсетте, но все още в добро здраве, ако се съди по изправената стойка и свежото лице.
— Благодаря ви, че дойдохте, мистър Марлоу — рече той.
В преддверието нищо не бе променено от първия път, когато влязох в тази къща. Над полицата на камината както и преди висеше портретът на прадядото с пламтящите очи. Рицарят от витража все още се канеше да освободи пленницата. Дамата бе все тъй полугола, но за щастие с достатъчно дълга коса. Колко време мина от мига, в който за първи път прекрачих прага на този дом, когато Кармен Стърнуд подхвърли нещо за моя ръст и ми се хвърли на врата. Сякаш беше вчера.
Бе на около, двайсет години, дребничка и с крехко телосложение, но изглеждаше жилава. Носеше светлосини панталони и те й стояха добре. Ходеше така, сякаш плуваше. Светлокестенявата чуплива коса бе подстригана много по-късо от модната напоследък прическа тип „паж“ с подвити навътре краища. Очите и бяха тъмносиви и почти безизразни. Приближи се към мен и се усмихна само с устни; имаше малки остри зъби на хищник, бели като обратната страна на прясно обелена портокалова кора и блестящи като порцелан. Те святкаха между тънките, прекалено изопнати устни. Лицето й беше бледо и нямаше много здрав вид.
— Височък си, а? — подхвърли тя.
— Без да искам.
Очите й станаха кръгли. Бе озадачена. Мислеше. Ясно ми беше, дори след толкова кратко познанство, че мисленето винаги щеше да й създава ядове.
— И хубав — добави тя. — Бас държа, че го знаеш.
Изсумтях.
— Как се казваш?
— Райли — отвърнах. — Догхаус Райли.
— Смешно име.
Тя прехапа устни, извърна леко глава и ме погледна изкосо. След това сведе мигли, докато те почти докоснаха бузите й, и отново бавно ги повдигна като театрална завеса. Впоследствие щях да имам възможност да опозная този трик. Той имаше за цел да ме накара да се търкулна по гръб и да размахам четирите си лапи във въздуха.
— Да не си професионален боксьор? — попита тя, като видя, че не се търкулнах.
— Не съвсем. Аз съм детектив.
— Аа — вирна тя ядосано глава и разкошният цвят на косите й се открои в сумрака на големия салон. — Подиграваш ми се.
— Аха.
— Какво?
— Гледай си работата — отсякох. — Добре ме чу.
— Не каза нищо. Само се занасяш.
Тя вдигна палеца си и го захапа. Това бе един палец с любопитна форма — тънък и тесен като допълнителен пръст, без гънка на първата става. Тя го налапа и бавно го засмука, като го преобръщаше в устата си, сякаш беше бебе с биберонче залъгалка.
— Ужасно си дълъг — повтори ми пак.
Изкикоти се с непонятно веселие. След това извъртя тялото си бавно и гъвкаво, без да повдига нозе. Ръцете й се отпуснаха надолу. Тя се наклони към мен, като се полюляваше на пръсти. Падна право назад в ръцете ми. Трябваше да я хвана или да я оставя да си разбие главата в покрития с мозайка под. Хванах я под мишниците и тя мигновено се отпусна върху мен, сякаш краката й бяха гумени. Наложи се да я притисна към себе си, за да не падне. Щом главата й докосна гърдите ми, изви се към мен и се разкикоти.
— Много си готин — хихикаше тя. — Ама и аз съм готина!
Замълчах. Икономът избра точно този подходящ момент, за да влезе през градината и да види как съм я прегърнал.
Е, не беше съвсем вчера.
Последвах Норис към стъклената врата на градината. Къщата ми се стори далеч по-тиха. Вероятно си въобразявах. Тя бе твърде голяма, изпълнена с твърде много тъга, за да бъде шумна. Този път свихме надолу по стълбите, които водеха към кухнята. Прислужницата с конската физиономия бе там. Усмихна се и ми кимна. Норис й хвърли един поглед, тя отново кимна и излезе.
Кухнята бе просторна, с изглед към задната градина. Както в толкова много подобни имения в Лос
