— Просто не съм сигурен, че биха ми казали. Искам да кажа, че в последно време не съм им обръщал достатъчно внимание. Не съм много сигурен дали са искрени с мен. Особено момичетата.
— Аз имам непрекъснато това чувство по отношение на всички. Не го вземай навътре.
— На тебе ти е лесно.
— Да, прав си. Имаш ли да ми кажеш още нещо?
Той поклати глава.
— О’кей, ще се видим утре в девет.
Стиснахме си ръцете.
— Знаеш ли как да стигнеш дотам?
— Да — казах. — Познавам Хайанис много добре. Ще те открия.
— Ще откриеш ли нея, Спенсър?
— Да.
2
Когато Сюзън Силвърман се върна, тя ме завари седнал на бюрото, върху което лежаха петте стодоларови банкноти.
— Чий е образът на стодоларовата банкнота? — попитах аз.
— На Нелсън Рокфелер.
— Грешка.
— На Дейвид Рокфелер?
— Остави.
— Лорънс Рокфелер?
— Къде искаш да обядваме?
— Не трябваше да ми показваш парите. Бях готова да се примиря с пържола, гарнирана с чесън в кварталната кръчма. Но сега си мисля за нещо по-шик.
— Нещо по-шик ще е. Смяташ ли, че трябва да се преоблека?
— Избърши си поне потта от гърдите.
— Хайде, ще отскочим до вкъщи и ще се нагласим.
— Когато намериш клиент, започваш да кипиш от енергия, нали?
— Да, гос’ожо, премествам се веднага в най-близкия ресторант.
Закрепих пистолета на дясното си бедро, облякох си ризата, като оставих краищата й отвън, за да прикриват пистолета, и излязохме. Апартаментът ми се намираше на десет минути път пеша оттук, като през по-голямата си част минаваше през навалицата на Комънуелт авеню. Когато стигнахме, Сюзън влезе първа да вземе душ. а аз изпих една бутилка „Амстел“, докато се обаждах, за да резервирам места. Фактически изпих три.
Ресторантът изниква над бреговата ивица. Употребявани тухли, стари греди и някакъв екскурзионен кораб от река Хъдзън, акостирал наблизо. Паметник на обедите по сметка, храм на деловите обеди. Един от костюмираните хлапаци на вратата паркира открит ата ми кола с озадачена физиономия. Повечето от колите на паркинга бяха по-нови и доколкото можах да видя, почти ни го една от тях нямаше толкова лепени кръпки по тапицерията.
— Онзи младеж като че ли се отнесе с презрение към колата ти — отбеляза Сюзън.
— Един от недостатъците на възпитанието — казах, — никакво уважение към възрастта.
Налагаше се да почакаме за нашата маса. Попитаха ни бихме ли желали по един коктейл във фоайето. Приехме. Минахме по оградения трап на екскурзионния кораб и седнахме, загледани в пристанището на Бостън. Сюзън си поръча коктейл „Маргарита“, а аз няколко бири „Хайнекен“. Никъде нямат „Амстел“. Дори и в такъв изискан ресторант като този.
— Какво иска от тебе клиентът ти?
— Да намеря жена му.
— Трудно ли ще е?
— Не. Изглежда, че просто е избягала. Ако е така, ще бъде лесно да се намери. Повечето съпруги, които бягат, не отиват много далече. Болшинството от тях, всъщност искат да бъдат намерени и да се върнат вкъщи.
— Това не ми изглежда особено либерално.
— Не е особено либерално, но така стоят нещата. За първи път броят на избягалите съпруги надхвърля броя на избягалите съпрузи. Прочетат два броя на списание „Мис“, зърнат Марло Томас в неговото шоу- събеседване и решават, че повече не могат да продължават така. После откриват, че нямат никакви способности за реализация. Десет или петнайсет години къщна работа са ги направили неспособни за нищо друго и завършват като миячки на чинии, сервитьорки или чистачки и започват да мечтаят да се отърват. Освен това много от тях се чувстват самотни.
— А не могат да се върнат вкъщи току-тъй — рече Сюзън, — защото се чувстват неудобно и не могат да се унизят да се върнат с подвита опашка.
— Точно така. По тази причина се шляят наблизо и се надяват някой да ги потърси.
— И ако някой наистина ги потърси, приемат това като своего рода акт на приобщаване. Един вид съпругът се е загрижил дотолкова, че се е постарал да я открие. Това, по някакъв странен начин, за тях е жест на привързаност.
— Отново си права. Само че, чувството за вина, особено ако имат деца, чувството за вина ги убива. И когато се върнат обратно вкъщи, обикновено нещата се оказват по-зле, отколкото са били, преди да се махнат.
Сюзън отпи от коктейла си.
— Съпругът се е сдобил с нов коз срещу нея.
— Да — кимнах аз. — И донякъде той е прав. Хей, кучко, може да й каже той. Ти ни заряза. Остави ме с децата на произвола на съдбата и побягна. Нямаш причина да се гордееш с това, скъпа. Ти си ни длъжница.
— Но — рече Сюзън.
— Разбира се, но. Винаги има но. Но тя е живяла живота си, като се е съобразявала с тях и се нуждае от шанс да го живее, съобразявайки се със себе си. Самостоятелно — свих рамене и допих остатъка от бирата си.
— Ти изкарваш всичко това толкова делнично.
— То си е делнично донякъде — казах. — Нагледал съм му се достатъчно. През шейсетте времето ми беше заето почти изцяло в търсене на избягали дечурлига. Сега — в търсене на избягали майки. Историята с майките не е много по-различна.
— Същевременно правиш всичко това да звучи, не знам как да кажа, банално. Или общоприето. Сякаш това не те засяга. Сякаш това са просто някакви бройки в твоята работа. Вещи, които трябва да търсиш.
— Не виждам много смисъл да говоря с трепет в гласа си. Достатъчно ме е грижа за тях, щом се наемам да ги търся. Правя го и заради парите, но пари не е трудно да се изкарат. Въпросът, поне в областта на моята работа, е да не се поддавам на много чувства. Това обикновено се отразява зле. — Направих знак на келнерката да ми донесе още една бира. Погледнах към питието на Сюзън. Тя отказа с поклащане на глава. Оттатък пристанището някакъв боинг 747 се издигна неправдоподобно от пистата в Лоуган и се понесе бавно нагоре, описвайки тромав кръг, преди да се насочи на запад. Към Лос Анджелис? Или Сан Франциско?
— Сюз — казах. — Ние с теб би трябвало да сме в него.
— В какво?
— В самолета, отлитащ на запад. Откъсвайки се от досадните земни връзки.
— Аз не обичам да летя.
— Приказки — казах. — Настъпих те на болното място.
— Защо смяташ така?
— По тона, бейби, по тона на гласа. По дължината на изречението, положението на главата. Не
