забравяй, че по професия съм следовател. Уликите са моят занаят. На какво си ядосана?
— Не знам.
— Добре е като начало.
— Не се подигравай с мен, Спенсър. Не знам точно. Ядосана съм ти на тебе или поне в тази връзка. Може би съм чела списание „Мис“, може би изразходвам прекалено много време да гледам Марло Томас с телевизионните му беседи. Била съм омъжена и съм се развела и може би знам по-добре от теб какво би могла да преживява съпругата на този човек.
— Възможно е — казах аз.
Управителят на ресторанта беше приготвил масата ни и ние мълчаливо го последвахме. Менютата бяха огромни и отпечатани с изискан шрифт. Цената на омарите беше дискретно пропусната.
— Но да кажем, че знаеш — подхванах прекъснатия ни разговор. — Да кажем, че по-добре от мене разбираш проблема й. Какво те ядосва?
Тя погледна в менюто си.
— Самодоволна — рече тя. — Това е думата, която търсех, има някакво самодоволство в глупавия, дребнав опит за бягство на тази жена.
Келнерката дойде. Погледнах към Сюзън.
— Охлюви — каза тя на келнерката. — И студени раци.
Аз поръчах мешани горещи ордьоври и пържола. Келнерката се отдалечи.
— Не съм съгласен със самодоволна — казах. — Нагла, може би, но не самодоволна.
— Снизходителен си — рече Сюзън.
— Не — казах аз. — Раздразнен може би, щом настояваш. Но не от нея, а от всичката глупост на света. Писнало ми е от движения. Писнало ми е от хора, които мислят, че една нова система ще се погрижи за всичко, Писнало ми е от хора, които поставят каузата пред човека. И ми е писнало от хора, независимо от пола им, които захвърлят децата си и побягват подир работа, пиене, секс, благосъстояние. Това е безотговорно.
Келнерката се появи отново с първото. Платото ми горещи ордьоври съдържаше една молюска, стрида „Рокфелер“, пържена скарида, маринована скарида и пълнена гъба.
— Заменям гъба срещу един охлюв — казах на Сюзън.
Тя хвана един охлюв с щипците за сервиране и го сложи в чинията ми.
— Не искам гъбата — рече тя.
— Няма нужда да правиш гладна стачка само защото си ядосана, Сюз. — Извадих охлюва от черупката му и го изядох. — Последен шанс за гъбата.
Тя поклати глава. Аз изядох гъбата.
— Ти не знаеш защо е избягала — рече Сюзън.
— НикоЕ от нас не чнае.
— Но ти допускаше феминстка причина.
— Не трябваше. Права си.
— Ще взема онази маринована скарида — рече Сюзън. Сложих я в чинията й с моята вилица.
— Ти знаеш, че най-много обичам тях — казах аз.
— И знам, че не си падаш много по гъбите — рече тя.
— Кучка.
Сюзън се усмихна.
— Пътят към разкаянието на мъжа минава през стомаха му — усмихна се Сюзън.
Усмивката го постигна, тя винаги го постигаше. Усмивката на Сюзън беше цветово с качествата на „Текникълър“, визуално — на „Синемаскоуп“ и стереофонична по звучене. Почувствах коремните ми мускули да се стягат, както ставаше винаги, когато тя се усмихнеше, както ставаше винаги, когато аз я погледнех истински.
— Къде, по дяволите, си била преди двайсет години? — казах аз.
— Омъжвах се за погрешния мъж. — Тя протегна дясната си ръка и докосна с показалеца си кокалчетата на лявата ми ръка, която лежеше на масата. Усмивката стоеше, но сега това беше сериозна усмивка. — По-добре късно, отколкото никога — каза тя.
Келнерката дойде със салатата.
3
Бях станал рано и вече пътувах към Хайанис преди часа на натовареното движение в Бостън. Шосе номер 3 до Сагамор бридж е суперавтомагистрала. Преди двайсет години нямаше подобно нещо и до полуостров Кейп Код се слизаше по шосе номер 28 през малките южни градчета като Рандолф. Този път беше бавен, но интересен и човек можеше да гледа хората и предните дворове на къщите, кафявите нечистокръвни кучета и да спре да вечеря с хамбургери, които се приготвяха пред очите му. Докато карах по шосе номер 3 тази сутрин, единственият човек, когото видях пред една кола, беше някакъв тип, който сменяше гума близо до табела, на която пишеше ПЛИ-МЪТ. Когато поех нагоре над канала Кейп Код при Сагамор бридж, шосе номер 3 премина в шосе номер 6. В централното платно и от двете страни на пътя имаше нискорасъл бял бор и тук-там някои по-високи дървета, от време на време случайно се мяркаше някой клен и понякога малки дъбове. По високите места на пътя и от двете страни можеше да се види океан, на юг — залива Бъзардс, на север — залива Кейп Код. Всъщност целият Кейп отекваше с усещането за океана — не непременно с гледката му и не винаги с уханието или звука му. Понякога просто усещането за огромно пространство от всички страни. За безграничен лазур, простиращ се надалече под слънцето.
Шосе номер 3 ме отведе до центъра на Хайанис. Разтоварващата възбуда от нискораслите борове и морския простор се смени с гледката на заведения на Макдоналдс и Холидей Ин, търговски улици и мотели на Шератън, както и на множество недотам подходящи места, където човек би могъл да преспи и да се нахрани в обстановка, която по нищо не се различава от домашната. Освен че на стената би могло да има провесена рибарска мрежа. Ако Бартоломю Госнолд беше стигнал до Кейп откъм тази посока, той би продължил по пътя си.
При кръговия разклон за летището аз се отправих към Мейн стрийт. Хайанис е изненадващо пренаселен и прилича на големите градове, когато навлезеш в него. Мейн стрийт е опасана с магазини, много от които са филиали на магазини в Бостън и Ню Йорк. Мотелът, в който отивах, се намира в източния край на града — голям, красив курортен мотел с оздравителен център и добър ресторант с викторианска обстановка. На голяма зелена табела при входа имаше надпис: „ДЪНФИС“. Бях отседнал там преди два месеца с Бренда Лоринг и бях прекарал чудесно.
В девет и трийсет вече бях наел стая и бях разопаковал багажа си. Телефонирах на Шепърд. Той си беше вкъщи и ме чакаше. Оушън стрийт е на пет минути път от мотела, едно продължение на Сий стрийт, изобилстващо със стари дъсчени покриви и сини кепенци. Домът на Шепърд не беше изключение. Голяма къща колониален стил с дъсчен покрив от бял кедър, старо сребро и сини кепенци на всички прозорци. Беше разположена на леко възвишение откъм океанската страна на Оушън стрийт. Отпред беше паркиран бял открит кадилак със смъкнат покрив. Виеща се тухлена пътека водеше към предната врата, а основите бяха обрасли с ниски вечнозелени растения. Предната врата беше синя. Позвъних на звънеца и чух как звънът му отекна във вътрешността. Вляво от къщата, където улицата завиваше, имаше някакъв плаж. Вдясно се виждаше висок жив плет, който скриваше от погледа къщата на съседите. Вратата отвори русо момиче с много малки лимоненозелени бикини. Изглеждаше може би на седемнайсет години. Предвидливо не се загледах в нея, когато казах:
— Името ми е Спенсър, идвам при мистър Шепърд.
— Влезте — каза момичето.
Влязох в антрето и тя ме остави да стоя там, докато отиде да извика баща си. Затворих вратата след себе си. Подът, в приемната беше облицован с каменни плочи, а стените, изглежда, бяха с кедрова ламперия. Имаше врати от двете страни и в дъното и стълба, която водеше нагоре. Таваните бяха бели и равномерно груби, с онзи вид таванска мазилка, която се пръска и не показва никаква следа от човешка ръка.
Дъщерята на Шепърд се върна. Огледах я крадешком иззад слънчевите си очила. Крадешком не значи
