нещо повече. Само дето Пъд е… ами, нали го видя.
— В лош момент го улучих.
Вярно е, пък и той невинаги е толкова зле. Когато е трезвен, наистина е добро момче.
— А кога е трезвен?
— Почти всеки ден, до обяд.
— Ами съпруга на Стоуни?
— Казва се Корд.
Кимнах. Пени отмести очи към редицата отделения.
— Татко държи да знае какво вършат Сю и Стоуни.
— И ти ги следиш?
— Не сме много хора тук — каза Пени. — Обикновено без усилие научавам какво става.
— Някой от мотела ти е подшушнал.
Тя се усмихна.
— По твое предварително нареждане — добавих аз.
Усмивката не слизаше от лицето й.
— Защото си се досетила, че ще дойде — продължих с предположенията.
— Не е трудно да се предвидят действията на Сю. А теб кой те следи? — попитах я аз.
— Сама се контролирам — рече Пени, вече толкова широко ухилена, та чак се появиха бръчици в ъгълчетата на устата й. — Надявам се, Сю не те е обидила.
— Ни най-малко.
— Тя има проблем с алкохола.
Досетих се.
— С мъжете също — натърти Пени.
Не казах нищо. Пени също мълчеше.
— Нахвърли ли ти се? — попита най-сетне Пени.
— Чудех се как ще подходиш към въпроса — обадих се аз. — Най-добрата тактика е да си го кажеш направо.
— Благодаря. Е?
— Това, струва ми се, трябва да си остане между мен и Сю.
Естествено — кимна Пени. — Съжалявам, че те подложих на този кръстосан разпит.
— Просто си вършиш работата — успокоих я.
— Не е точно така, както изглежда, И двете ми сестри са… как да кажа, малко буйни. Татко се опитва… просто да бъде добър баща.
— Как вървят браковете им?
— Не много гладко.
— Деца?
Торнадо, трети от края, бе зареял поглед някъде над охраната, сякаш съзерцаваше вечността.
— Мислиш ли, че размишлява върху нетленното? — попитах.
— Торнадо ли? Ако изобщо размишлява, то е върху предстоящия обяд — отвърна Пени.
— Няма ли да ми кажеш нещо за Корд? И той ли прилича на добро момче, когато е трезвен?
Пени сякаш се стресна.
— Не — отвърна, — той не пие. Най-много чаша бяло вино, и то само за компания.
— Ами като изпълнителен вицепрезидент?
— Много е артистичен — поклати глава момичето.
— Това важи и за Уолъс Стивънс — отбелязах.
— Той не беше ли поет?
— Правилно. И наред с това вицепрезидент на една застрахователна компания.
— Не е ли странно — каза Пени. — Всъщност Корд май изобщо не се интересува от бизнес.
— А от какво се интересува?
— Пак ли влизаш в ролята на детектив?
— Това ми е постоянното занимание.
— Защо ме разпитваш за Корд?
— Защото не зная нищо за него. Част от работата ми е да събера информация. Когато разполагам с достатъчно сведения, понякога узнавам нещо.
— А според мен е време да престанем да говорим за семейството ми.
— Дадено.
Помълчахме известно време.
— Не съм забравила, че аз повдигнах темата — рече Пени накрая.
Кимнах, а тя се усмихна. Зъбите й блестяха на фона на медния загар на лицето.
— Тъй че мога да кажа кога да прекратим дискусията.
— Естествено.
— Не искам да си мислиш лоши неща за нас. Всяко семейство си има своите проблеми. Но иначе сме приятно общество.
Нямах представа какво общо има това с Торнадо. В същото време отдавна бях навикнал да не съм наясно с разни неща. Очаквах, че рано или късно ще науча каквото трябва. Засега просто си отбелязах, че Пени няма желание да говори за Корд и Стоуни. Реших да не споменавам какво ми е казала Сю.
— Без съмнение — отвърнах й.
11
Седях заедно с Уолтър Клайв в офиса на „Трите кобилки“ в центъра на Ламар. Клайв бе облечен в бежов пуловер от копринена прежда, пясъчножълти ленени панталони и виненочервени мокасини на бос крак. Тенът му бе все така безупречно златист Посребрената му коса бе гладко вчесана назад. Дебела златна верижка красеше шията му. Ноктите му бяха добре поддържани. Беше обръснат и ухаеше на парфюм.
— Пени ми каза, че напредваш — поде Клайв.
Беше се изтегнал във високия, тапициран с червена кожа въртящ се стол, сплел пръсти върху плоския си корем. На лявата ръка носеше широка златна халка. През еркерния прозорец зад него зърнах белите цветове на цъфнал храст.
— Пени преувеличава — вметнах скромно.
— Сериозно?
— Не съм отбелязал напредък, който си струва да се обсъжда.
— Е, поне си честен — каза Клайв.
— Поне това, да.
— Може би Пени е искала да каже, че си разговарял с някои от хората.
— Сигурно. Успях да ядосам Джон Делрой.
— Пени и това ми спомена.
— Благодаря ти, че си я накарал да говори с него.
— Всъщност идеята е била нейна.
— Важното е, че има резултат.
— Джон отдавна е при мен. Вероятно се чувства малко изместен.
— Колко отдавна?
— О, може би има вече десетина години.
— Така значи. И с какво се занимава?
Клайв замълча, сякаш разговорът бе тръгнал в непредвидена посока.
— Компанията е доста голяма. Има нужда от охрана.
— Естествено. Сега поне вече двамата сме наясно кой какво трябва да върши.
Клайв кимна, наведе се напред и натисна бутона на интеркома.
— Мардж, донеси ни кафе, ако обичаш.
