Намирах се в конюшните на „Трите кобилки“ и разглеждах Торнадо. „Секюрити Саут“ бяха поставили един от своите, препасан с лъскав кобур, пред отделението и друг в офиса, да прави кафе. Конят подаде глава и погледна с надежда към Пени, да не би да му е донесла морков. Имаше огромни кафяви очи и изглеждаше много интелигентно същество.
— Не са бог знае колко умни — рече Пени. — В същото време сякаш притежават сетива, които липсват при хората. Плашливи са, стряскат се от кучета, птички и дори от внезапен шум.
Торнадо насочи муцуна към ръката й, леко опънал уши назад, гледайки я с дълбоките си кафяви очи. По протежение на редицата срязани отгоре врати се показаха и други коне, които извръщаха глави, за да ни огледат. Пред отворените крила бе поставен хлабав каиш и нищо повече. Ограничението напомняше дебелото кадифено въже, отделящо трапезарията в някой голям хотел.
— Познава ли те? — попитах Пени.
— Знае, че понякога му нося моркови — отвърна тя. — Иначе предпочита собствената си порода.
— Случва ли се да ги пуснат да тичат на воля с другите коне?
Не, разбира се. Човек не плаща два милиона долара за кон, от който се очаква да стане следващият шампион, за да го пуска да тича с другите коне и някой да го ритне в ребрата.
Потупах Торнадо по челото. Той извърна към мен очи, търсещи морков.
— Хубав кон — казах аз.
— Любителите на този кралски спорт обикновено не се изразяват така — смъмри ме Пени.
Намръщих се и строго се вгледах в Торнадо.
— Прекрасни рамене — самоуверено продължих аз.
— Знаеш ли изобщо как се преценяват раменете? — разсмя се Пени.
— Не — признах без колебание.
— Говори ли с Били?
— Още не.
— Ще ти хареса.
— Не се е случвало да срещна мъж, който да не ми хареса.
Пени ми хвърли поглед, изпълнен с насмешка и недоверие.
Той обича този кон — поясни тя.
— Защото ще спечели трите големи надбягвания за сезона?
Не. Ние, всички останали, го обичаме заради това. А Били просто го харесва, без да очаква нищо от него.
— Дори ако не спечели трите големи надбягвания за сезона?
— Дори ако никога не спечели никакво състезание.
— Погрешно любовта се тъй зове, когато на промени се поддава.1
— Това да не е от някое стихотворение? — попита Пени.
— Май да.
— Не приличаш на човек, който обича поезия.
— Това е само за прикритие.
В този момент Джон Делрой приближи с отсечена походка към нас.
— Казаха ми, че си искала да ме видиш — обърна се той към Пени.
— Така е, Джон. Хайде да отидем тримата в офиса.
Делрой ме изгледа, сякаш съм конска фъшкия, която току-що е настъпил. След което се обърна кръгом и тръгна редом с Пени. Аз се потътрих подире им. Влязохме в офиса и седнахме кой където свари — Пени във въртящия се стол зад бюрото, ние с Делрой на столовете с права облегалка покрай стената. На масата до бюрото имаше кафе-машина, а в дъното зад бюрото — малък хладилник. Навсякъде бяха пръснати снимки на щастливи собственици, щастливи жокеи и щастливи коне след поредната победа.
— Подал си оплакване, Джон — рече Пени. По повод мистър Спенсър.
Тя се облегна в стола и качи върху бюрото краката си, обути в ботуши за езда. Тонът й беше дружелюбен, с обичайната южняшка напевност.
— Да, така е, говорих с баща ти — отвърна Делрой.
— Баща ми ме помоли да говоря с двама ви — обяви Пени.
Не казах нищо, просто изчаквах. Делрой се бе вторачил в момичето, изпънат на стола си.
— Като главен управител и притежател на повечето акции в „Трите кобилки“, баща ми смята, че той решава кого да вземе на работа.
— Да, разбира се, Пени, но…
— Не ме прекъсвай — сряза го тя. Дори окото й не трепна. — Наехме Спенсър, за да открие кой се опитва да осакати Торнадо. Наехме те, за да пазиш Торнадо, докато той свърши своята работа. Няма причина вие двамата да си пречите.
Усмихнах се дружелюбно. Делрой зяпна, сякаш току-що бе глътнал шишарка.
— Ясно ли се изразих?
— Да, мадам — откликнах.
Делрой мълчеше.
— Ясно ли е, Джон?
Делрой отново не отговори.
— В случай, че не ти е ясно, можеш да изкараш до края на седмината и после да си вървиш.
— Ние подписахме договор. Пени.
— Можеш да ни съдиш. Избирай или да стане както казвам аз, или хващай пътя. Трябва да решиш сега.
— По-лесно ще е да ме изтърпиш — подхвърлих на Делрой.
Пени не сваляше крака от бюрото. Големите й красиви очи не изразяваха нищо. Беше облечена в бяла блуза с разкопчана яка, под която се виждаше златна верижка. Светлосините й тесни джинси бяха пъхнати в ботушите. Врагът й бе тънък, но не и лишен от сила. Бедрата й изглеждаха стегнати.
— Да или не? — повтори тя.
— Да — отвърна Делрой.
Процеди само тази единствена сричка, сякаш едва се бе изплъзнала през стиснатите му зъби.
— Ще си сътрудничиш ли със Спенсър?
— Да.
Ти имаш ли някакви проблеми с Джон? — обърна се тя към мен.
— О, не — отвърнах. — Или ще слушам, или ще ми покажеш вратата.
Пени свали крака от бюрото, върна стола в нормално положение и се усмихна.
Чудесно — рече тя. — Някой да иска кока-кола?
8
Стаята ми се намираше на втория етаж в страничното крило на мотела и излизаше на балкон със стъпала от двете страни. В късния следобед Сю Потър почука на вратата.
— Почерпка за добре дошли — обяви тя, щом отворих.
— Виж ти — отвърнах, — боях се, че мъжът ти те е изпратил да ме размекнеш.
Носеше шапка с голяма периферия, бутилка шампанско в кофичка с лед и голяма сламена чанта. В погледа й имаше нещо особено, но не бе опасното пламъче, което помнех от вечерта, когато Пъд се опита да ме сплаши.
— О, Пъд е просто един пън.
— Алитерация! — възкликнах. — Колко мило.
Тя остави шампанското върху телевизора и обиколи стаята. Беше пъргава като скакалец, пък и изглеждаше много по-добре в розовата си ленена рокля с квадратно деколте и обувки в тон с роклята.
Да не искаш да кажеш, че ще живееш съвсем сам през цялото време, докато си тук? — попита тя.
Зависи дали ще ми провърви, ако се помотая до по-късно в залата за боулинг.
— Ей, глупчо, бас държа, че дори не играеш боулинг.
