се спускаше по гърба изпод смешна жокейска шапчица. Името на момичето, наето като помощник треньорка, бе Мики. Конят бе Торнадо. Красиво животно. Четири други коня също бяха изведени в ранното утро. И те бяха красиви. По късно видях и други, които не им отстъпваха на вид, дори онези, които едва ли биха ме надбягали до два километра. Може би красотата често лъже.
— Колко тежи? — попитах.
Около петстотин и петдесет килограма — отвърна Мартин.
Винаги съм си представял, че треньорите са застаряващи симпатяги, които приличат на онзи стар актьор Джеймс Уитмор и дъвчат тютюн. Мартин бе млад, с правилни черта на лицето, ясносини очи и здравия тен на човек, който прекарва повечето време на открито. Носеше бяла риза, изгладени джинси, яке от туид, ботуши за езда и кожена престилка, която според мен онези, които се занимават с коне, обличат, за да не ги объркат.
— Това крехко момиче го управлява с лекота, сякаш е велосипед с три колелета.
— Момичетата и конете — усмихна се Мартин.
— Сигурно ще ме вземеш за поредния градски невежа, но не откривам особена разлика между конете тук.
— Така и трябва да бъде. Родословното дърво на всичките сочи един от три коня, повечето потомци на арабския Дар ли.
— Близки роднини.
— Аха.
Бяхме сами край парапета, ако не броим четиримата охранители от „Секюрити Саут“ със сиви униформи, пистолети и радиостанции, които наблюдаваха Торнадо.
— Не ги ли дразнят зяпачите? — попитах.
— Не им е приятно, разбира се. Почакай да изведем Джимбо. Него не можем да тренираме заедно с другите.
Конюшните и тренировъчният плац бяха заобиколени от високи борове, чиито стройни стволове се разклоняваха едва на десетина метра над земята. Копитата на конете удряха меко в рохкавата земя. Друг шум не се чуваше. Помощник-треньорите говореха помежду си, но бяха далеч, тъй че не можехме да ги чуем. Напред не се виждаше друго освен ограждението между дърветата, където конете обикаляха в кръг обратно на часовниковата стрелка, и по-нататък пелената на чезнещата утринна омара.
— Какво му е на онзи? — попитах аз.
— Случва се да си захапе езика — отвърна Мартин. — Затова се налага да го връзваме, докато тича.
— А той как го приема?
— Конете не са много по приказките — ухили се Мартин.
— Няма нищо лошо да си мълчалив.
Откъм конюшните към нас се насочи късо подстриган спретнат мъж с високи скули. Беше облечен в кафяво яке за голф, широки панталони и леки обувки. Риза на сиви и сини карета се показваше през отворения цип на якето. Зад ухото му се виждаше миниатюрна слушалка като на онези от тайните служби, а на ревера на якето му бе бодната карфица с буквите SS. Когато приближи, различих очертанията на пистолет под якето.
— Делрой — представи се мъжът.
— Спенсър — казах аз и направих усилие да се поизправя.
— Чух за вас.
— Ясно.
Делрой ме изгледа подозрително. Да не би да мислеше, че го поднасям?
— Ще ти бъда благодарен, ако ми се обаждаш, когато идваш насам.
— Дадено. Ти кога се качи на борда?
— Аз ли?
— Да, кога пое охраната на конете?
— След като застреляха Устрем.
— Вторият кон ли?
— Именно.
— И къде бяхте, когато са се целили в Торнадо?
— Ако това изобщо е вярно — натърти Делрой.
— Според теб конярят си измисля?
— През нашия обръч никой не може да се добере до него.
— Ами другият, Златно копито?
— Стреляли са отдалеч — обясни Делрой. — Не можем да бъдем навсякъде.
— Естествено — кимнах. — Но защо конярят ще лъже?
— Повечето са лъжци.
— Конярите ли?
— На бял човек истината няма да кажат, ако ще и да ги позлатиш — изсумтя Делрой.
— Какво ще рече това SS на значката?
— „Секюрити Саут“.
— А, значи не сте есесовци.
— Моля?
— Нацистки хумор — рекох кротко.
— По-точно?
— Есесовците са били охрана на Хитлер.
— Тия букви значат „Секюрити Саут“.
— Ясно.
Делрой отново се вгледа в мен. Мартин мълчаливо наблюдаваше конете, обикалящи в кръг.
— Едричък си — отбеляза Делрой.
— Старая се — отвърнах.
— Честно казано, мен размерите не ме плашат.
— Колко жалко.
— Ние тук сме професионалисти, всички до един, и хич не ни е притрябвал някакъв си фокусник да се мъкне чак от Бостън, за да ни учи как да си вършим работата.
— Слушалчицата, дето си си боднал, е абсолютно професионална. С нея чуваш ли медицинските съвети на доктор Лора?
— Тук разполагам с дванайсет души, връзката е просто необходимост.
— Военна полиция? — попитах кратко.
— В „Секюрити Саут“ постъпих преди пет години. Преди това работих в Бюрото, а още по преди бях офицер от морската пехота.
— Морската пехота и ФБР — повторих аз. — Забележително.
— А ти какво ще кажеш за себе си?
— Ченгетата ме изхвърлиха.
Делрой отново изсумтя. Мартин все така следеше конете.
— Как, по дяволите, се докопа до чековата книжка на Уолт Клайв? — сопна се бившият морски пехотинец.
Може би се впечатлява от размерите.
— Я дай да сложим всичко на масата, та да можем да го разгледаме — предложи Делрой. — С теб или без теб ние тук ще изпълним мисията си. Ти прави каквото искаш или по-точно онова, което Уолт Клайв иска от теб. Случи ли се обаче да ни се изпречиш на пътя, ще те прегазим. Ясно ли е?
— Поне по-голямата част — отвърнах. — Маргин може да ми помогне, ако нещо се объркам.
— За всичко, свързано с коня — натърти Делрой, минаваш през мен.
Изгледа ме победоносно и се отдалечи.
— Първо Пъд, сега и този — подхвърлих към Мартин.
— Южняшко гостоприемство — рече той разсеяно. Защото все още вниманието му бе изцяло заето от
