— Виж, татко, човекът се опитва да намекне, че се случва да попадне на клиент, който е като конски задник.
— А, да. Май от грижи съм изгубил чувството си за хумор.
— Сигурно — добавих аз.
— Е, интересува ли ви работата, или не?
— Кажете, вие как си я представяте? Да спя в конюшнята с нож между зъбите ли?
Този път се усмихна, за да покаже, че има чувство за хумор въпреки грижите.
— О, не — успокои ме той. — Наел съм въоръжена охрана. От една агенция в Атланта. Бих искал на място да видите как действат и да ми кажете мнението си, но най-вече искам да откриете кой ми създава главоболия, да го арестувате, да го застреляте или да направите каквото сметнете за добре.
— А какво ви кара да мислите, че аз съм подходящият човек за тази работа?
Пени отново ми се усмихна. Скромността ми явно й допадна.
— Светът на конете е малък, сър. Преди няколко години сте се занимавали с подобен случай в Олтън, с Джъмпър Джак Нелсън. Знаех за него. Говорихме с полицията в Олтън, а и с някакъв човек от щатската прокуратура в Южна Каролина. Адвокатът ми проучи информацията. Разговаряхме и с агентите на ФБР в Атланта, с Хю Диксън, с когото имахме общ бизнес преди години, с капитан от щатската полиция в Масачусетс на име Хийли и с един капитан от Бостън на име Куърк.
— Че как успяхте да откриете Хю Диксън?
— Имам пари, сър. Адвокатите ми са изобретателни.
— И смятате, че аз съм подходящият човек?
— Да, убеден съм.
— Скъпичко ще ви излезе.
— Каква е таксата ви?
Казах му.
— Това няма да е проблем — отвърна той.
— Коя е агенцията в Атланта, която сега се занимава със случая?
— „Секюрити Саут“.
Не ми говореше нищо.
— За всичко отговаря Делрой. Джон Делрой.
И това име нищо не ми говореше.
— Мистър Делрой ще ми се зарадва ли?
— Няма да откаже да ви сътрудничи — отвърна Клайв.
— Не — намеси се Пени, — не мисля, че иде се зарадва на появата ви.
Клайв извърна поглед към нея.
— Така е, татко, Той ще побеснее.
Клайв се усмихна. Не успяваше да скрие снизхождението си, но поне беше искрен. Обичаше дъщеря си.
— Пени мълча по време на нашия разговор, мистър Спенсър, но не мислете, че това е обичайното й поведение.
— Джон ще се вбеси, че му водиш някой да го надзирава — отново се обади Пени — Мистър Спенсър трябва да го знае.
Клайв кимна.
— Не става въпрос да го надзиравате — уточни той. — И все пак не е изключено да се почувства засегнат. Това притеснява ли ви, мистър Спенсър?
— Не.
— Наистина ли? — възкликна Пени. — Смятате, че можете да работите с такъв човек?
— Ще го спечеля — отвърнах аз.
— Как?
— Със северняшки чар.
— Нима това не са взаимно изключващи се понятия?
— Имате право — съгласих се аз. — Може би просто ще му взема страха.
2
— Ламар, Джорджия? — подвикна Сюзан.
Лежеше върху мен в собственото си легло, гола, скръстила ръце върху гърдите ми, а лицето й бе на петнайсетина сантиметра от моето. Пърл, кучето чудо, изместено, макар и временно, от моята особа, някак сърдито бе полегнало на килимчето пред леглото.
— Много мила стара песен — проточих вместо отговор.
— Не, не пей. Да имаш някакво понятие от състезателни коне?
— Шампион веднъж ми пусна език.
— Нещо друго не толкова лично?
— Май това е всичко.
— И те карат да идеш там и да дишаш във врата на човек, който до момента е командвал парада?
— Така излиза.
— Значи заминаваш за Джорджия без Пърл и без мен, няма да те има кой знае колко време, не знаеш с какво точно се захващаш, а хората, с които ще работиш, ще те намразят.
— Точно така.
— Остава да чуя, че го правиш от любов към конете.
— По-скоро мразя да гладувам — отвърнах. — Толкова дълго се бъхтам за теб и Хок за едната добра дума, че не мога и ново джобно ножче да си позволя.
— Не си въобразявай, че поквариш ли се, ще бъдеш възнаграден — отсъди Сюзан.
— Поне пари може да паднат.
— Е, тогава може и да ти дойдем на гости.
— Ти и Пърл наистина бихте могли да ме навестите.
— Повече от очевидно е, че Пърл не би летяла в щайга, сместена в багажното на някой скапан самолет.
— Полетът не е неприятен — защитих се. — Само едно междинно кацане с нощувка.
Сюзан се вторачи в мен. Беше толкова близо, че когато отвърнах на погледа й, очите й сякаш бяха разфокусирани. Изглеждаха невероятно големи, а и бездънни, като вечността.
— Не понасям да шофирам на дълги разстояния.
— Естествено — съгласих се аз. — Може Пол да дойде от Ню Йорк за уикенда и да се грижи за Пърл.
— Така може — рече Сюзан. — Същото важи за Лий Фаръл и Хок.
— И тогава ти би могла да долетиш до Ламар и да ме любиш до забрава.
— Нима не го направих току-що? — възкликна Сюзан. — С изключение на полета.
— О, да — отвърнах, — беше неотразима.
— Знам си.
— И все пак — добавих — никога не сме го правили в Джорджия.
— Е, ако си си наумил да отидеш, какво му остава на едно нещастно момиче.
— Да прави онова, което умее най-добре.
— В такъв случай никога няма да можем отново да обядваме в Ламар — заключи Сюзан.
3
В Ламар пристигнах с няколко чисти ризи и допълнителни муниции в черния ми спортен сак „Найки“. Взех си стая в „Холидей Ин“ извън града, след което тръгнах да потърся работодателя си.
Ламар е от онези градчета, за които си чел, но никой от познатите ти никога не е живял там. Вероятно доста приличаше на града, в който Джак Армстронг бе живял със сестра си Бети, докато играеше в „Хъдсън
