— Може ли да се изправят? — попита Пъд.
— Разбира се — отвърнах аз.
— Хайде, Сю, и ти, Стоуни, изправете се.
И двете мълчаливо се подчиниха.
— Често ли вършиш такива неща? — попита Пъд. Дишането му се беше нормализирало.
— Обикновено преди закуска — отвърнах аз.
— Гледай ти!
Излязохме на Мейн Стрийт. Нямаше много коли. Задминахме млада жена в син анцуг и бяло горнище без ръкави, която разхождаше бебе в количка. Отстрани на хлабава каишка до тях подтичваше златист ретривър. Пъд изгледа жената, докато я задминавахме. Замаяните сестри вдървено седяха на задната седалка, допрели рамене, с празни погледи. Пъд се обърна, никой не ни следеше.
— Не можем цял ден да обикаляме с колата — рече Пъд.
— Правилно.
— Къде отиваме?
— В един гей бар.
48
— Абе какво е това тук рече Теди Сап още щом седнахме. — Да не е център за подпомагане на разбити семейства?
— Ти си ми най-близкият приятел в Джорджия — отвърнах.
Седяхме на неговата маса близо до вратата. Пъд бе в задната стая заедно с Корд, Сю и Стоуни.
— Първо пристига Корд Уайът като нещастно сираче, изоставено насред буря, и казва, че ти го пращаш. После ми довтасваш и ти с останалите от шибаното семейство. А какво ще правим, когато Делрой научи, че са тук?
— Може би няма да научи.
— Аз съм скромен бодигард, не някакъв гаден командос. Делрой може да докара тук дванайсет, дори петнайсет души с автоматично оръжие. Какво им е на момичетата?
— Още не знам със сигурност. Очевидно са били държани затворени в къщата след смъртта на баща им. Но не знам защо. Или са травматизирани, или дрогирани, а може и двете. Държат се като плахи деца.
— Хубави прически са си спретнали — каза Сап.
— Вие, хомосексуалистите, обичате да сте в крак с модата — рекох аз.
— Прав си. Чудя се защо ли са ги подредили така.
— Може и да не е по тяхно желание. Белите пижами също.
— И какво искаш от мен?
— Да се грижиш за тях, също и за Корд и Пъд, докато разбера какво става.
— И колко дълго според теб ще трае това?
— Като си знам досегашните постижения, около двайсет години.
— Бекър ще ти помогне — рече Сап. — Стига да му предложиш нещо, дето да натежи в съда.
— Такъв е и моят план.
— Радвам се да чуя, че имаш план. А какво ще правиш с Делрой?
— Надявам се да му наритам задника.
— Той ли е според теб?
— Може да има и други, но единият е той.
— Делрой е смахнат — отбеляза Сап. — Но е гаден и опасен.
— Идеалното съчетание.
Сап пъхна ръка под масата и извади полуавтоматичен колт, 45-и калибър, и го сложи отгоре.
От друга страна — рече той, — и ние с теб не сме херувимчета.
— Правилно — отбелязах. — Можеш ли да държиш нещата тук под контрол, докато отскоча до Саратога?
— До Саратога ли?
— Добре ме чу. Искам да се видя с Пени.
— Значи аз тук да приютя всички, отритнати от семейство Клайв. Да ги храня и обличам, да се грижа за тях, да им доставям чисти кърпи и чаршафи, а ако се наложи, да опушкам и ония от „Секюрити Саут“. А ти отиваш в Саратога.
— Именно.
— Това ли ти е планът?
— Ти имаш ли по-добър?
— Нямам нужда от по-добър. Мога просто да си вдигна чукалата.
— Ще го направиш ли?
— Не.
— Ами тогава за какво говорим?
— Май след години ще празнувам деня, в който ти цъфна тук — рече Сап.
— Доказва, че не съм хомофоб.
— Лошо ми се пише — рече Сап. — Някой от тия, дето ми довлече, може ли да стреля?
— Да ти се намира пушка?
— Естествено.
— Че кой не може да стреля с пушка?
— Важното е да поискат.
— Тъкмо това е проблемът.
49
Лошото бе, че Саратога се намира на повече от хиляда и петстотин километра от Атланта, а аз тръгнах с колата. Хубаво беше, че Саратога не е много далеч от Масачусетс, тъй че с едно отклонение от около осемдесет километра можех да се отбия в Бостън и да взема Сюзан. Възможността да практикуваш психотерапия в Кеймбридж си е все едно да имаш разрешително да крадеш. Тъй че след една добра година Сюзан си бе купила малък сребрист спортен мерцедес с кожен салон в червено и черно и подвижен покрив, който се задействаше само с натискането на малко копче.
— Ще стигнем до Саратога — рече Сюзан.
— Тая кола сякаш е създадена за мен.
— Аз ще карам — заяви Сюзан.
— Не съм сигурен дали искам да стигнем чак толкова бързо.
— Ще бъде забавно. Тъкмо ще си купя капела.
— Точно затова отиваме там. Какво ще правиш с Пърл?
— Вече се обадих на Лий Фаръл. Той ще остане да се грижи за нея.
Ето как се понесохме по Мас Пайк със скорост, далеч надвишаваща позволената, към щата Ню Йорк, със свален покрив, и голямата капела на Сюзан, положена отзад в малкото останало незаето пространство. Периодично сменяхме лентите, според мен без видима причина.
— Искам всичко да ми разкажеш — рече Сюзан. — След Сан Франциско и ужасната Шери Ларк.
Тъмната й гъста коса се развяваше на вятъра, тъй че от време на време се налагаше да отмахва кичури от лицето си. Беше със слънчеви очила „Оукли“, които се закопчаваха с лента на тила, и профилът й се очертаваше пленително красив.
— Все едно, че сме герои от роман на Дашиъл Хамет.
— Но това е чудесно, скъпи. Искаш ли да спрем някъде и да изпием по едно мартини?
— Не и без Аста.
— Тя обожава Лий Фаръл — успокои ме Сюзан. — Нищо няма да й липсва.
Разказах й как се развиват нещата. Сюзан бе професионален слушател, не ме прекъсна нито веднъж.
