Сю се размърда нетърпеливо. Имаше какво още да разкаже, пък и всички внимателно я слушаха. Това момиче обичаше да е център на вниманието.
— Никаква телевизия, никакво радио, нищо за четене. Трябвало и главите си да прочистим.
— Вие двете разбирате ли се с майка си? — попитах аз.
Сестрите се спогледаха.
— С майка ми ли? — сепна се Сю.
— С Шери Ларк — каза Стоуни едва ли не с отвращение.
— Майка ми е абсолютен боклук — заяви Сю.
— А разбираше ли се с Пени?
— Пени я мразеше.
— А как се разбираше Пени с баща ви?
— Тя обичаше татко — рече Сю.
— Всички го обичахме — добави Стоуни.
— Да не би това да значи нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед?
— Ами… Стоуни не се превземаше като сестра си. — Наистина го обичахме, и трите. Все пак може би не сме го обичали по правилния начин и може би щеше да е по-добре за нас, ако го бяхме обичали по друг начин.
— Какво значи това, по дяволите! — засегна се Сю.
— Не знам как точно да се изразя. Но нали всички обичахме татко, а я ни погледни сега.
— Вината не е негова — отсече Сю.
— Какво мислете за Джейсън Хартман?
Въпросът отклони вниманието им.
— Джейсън ли? — повтори Сю. — Какво за него?
— И аз това питам.
— Е, той е сладък.
Стоуни кимна утвърдително.
— Като роднина ни е — уточни тя. — Нали е син на Доли и изобщо…
— Да ви е известно нещо необичайно за него?
— Не — отвърна Стоуни. — Само дето май с нищо не се занимава. Не работи. Живее с майка си.
— Може да е от твоя контингент, а, Корд — вметна Пъд.
— Много е сладък — повтори Корд думите на Сю.
Стоуни потупа мъжа си по ръката.
— Шшшт — рече тя тихичко.
И двамата се усмихнаха.
— Защо питаш? — поиска да знае Сю.
Щях да произведа невероятен драматичен ефект, ако можех да заявя:
— Известни ли са ви условията в завещанието на баща ви? — бе следващият ми въпрос.
— Ние трите наследяваме всичко — отвърна Сю.
— Пени обаче ще управлява — намеси се Стоуни. — Ние двете нищо не разбираме от бизнеса.
— Нейният дял равен ли е на вашите?
— Наследството още не е уредено, но Пени ни дава пари.
— Какво е отношението ви към нея?
— Не съм съвсем сигурна — отвърна първа Сю. — Все пак тя ни е сестра, а и се грижи за нас.
— Освен това ни заключи като затворнички и изгони съпрузите ни — добави Стоуни.
— И без това браковете ни бяха вече съсипани — каза Сю. — А и Пени открай време обича да командва.
Сап ме погледна. Аз му кимнах в отговор.
— Сега вече разбирам защо и в клетка птичката пее — заявих аз.
— Това пък какво значи, по дяволите? — сепна се Сю.
— Не зная — успокоих я аз. — И на мен ми е доста трудно.
55
Телефонът ме събуди много рано, малко след изгрев слънце.
— Ако искаш да узнаеш кой уби Уолтър Клайв — прошепна непознат глас, — тръгни по магистрала двайсет. Карай трийсет километра на запад от Ламар. Спри в отбивката. Слез от колата и чакай.
— В колко часа?
— Бъди там довечера, в полунощ. Сам. Не играй номера, защото ще те следим.
— Колко мило — отвърнах аз.
Отсреща затвориха. Опитах се да набера номер шейсет и девет, за да разбера откъде ми се бяха обадили, но не ми провървя през централата на хотела. Погледнах часовника си. Шест без петнайсет. Станах, взех си душ и отидох при колата. Когато стъпих на магистрала 20, засякох километража и спрях на трийсетия километър. Мястото се оказа безлюдно, заобиколено от полегати хълмове и тук-там по някое дърво. Непознатият имаше право, щяха да ме забележат отдалеч. Подкарах до следващата отбивка, завих обратно и поех към града.
Теди Сап вече беше станал и пиеше кафе в иначе пустото заведение, в компанията на слаб мъж с прошарени коси, облечен в летен костюм и синя памучна риза. На масата бе отворена кутия понички с канела.
— Почнеш ли при ченгетата, няма отърване — рекох наместо поздрав и си взех поничка.
— Това е Бенджамин Крейн — представи Сап непознатия. — Моят любимец.
Стиснахме си ръцете. Мъжът се ухили на Теди.
— Време е да вървя — рече той. — Вие си имате работа, а аз имам в сума очи да се взирам.
Тръгна си.
— Отдавна ли сте заедно? — попитах аз Теди.
— От десет години.
— Любовта е хубаво нещо.
— Дори онази, която сама не смее да се назове?
— Дори и тя.
Сап ми наля кафе. Изядох си поничката, изпих и кафето и му разказах за обаждането.
— Доста са подранили… сигурно за да не те изпуснат.
— Да.
— То си е капан. При това много глупав капан. Дават ти цял ден да го разнищиш.
— Сами са си виновни, че се обадиха толкова рано. Зад цялата работа сигурно стои Делрой.
— Добро попадение — похвали ме Сап. — И той е глупав колкото си иска. А на теб ще ти трябва помощ.
— Знам. Имаш ли пистолет?
— Че как иначе.
Още при първото ми посещение се бях снабдил с карта на окръг Колумбия. Разгърнах я върху масата и двамата се заехме да проучим района.
— Ей тук те искат — посочи Сап.
— Знам. Вече бях там.
— Не се и съмнявам. Хубаво местенце са си избрали. Навремето съм ходил нататък за лов за птици, отдавна беше. А след като построиха магистралата, птиците отлетяха нанякъде. Сега никой вече не ходи там и то се превърна в пустош, през която минава междущатската магистрала.
— Аз пък нямам никакво желание да ида там в полунощ, да сляза от колата и да чакам, докато куршумите ме надупчат на решето.
— То е ясно. А аз ще трябва да застана ето тук.
С молива си Сап отбеляза синята нишка на второстепенен път, който продължаваше почти успоредно на
