по един ръководител (крал, кралица), когото сами увенчават с лавров венец и на когото сами и доброволно отстъпват правата на двадесет и четири часовата власт. Колко малко това устройство на Декамероновата република напомня за средновековната автокрация! И наред с това какви възможности открива то за онези герои, които ще получат живот, бурен и славен, в условията на свободата в тази република!
В Декамерон няма символика. Новелите показват точно това, за което разказват. Литературният идеал на Декамерон не е алегорията, нито иносказателната притча, а трезвата картина на живота, точният портрет на чувството. Във време на житейска пустота и откровеност най-голямо значение има литературната непосредственост. Два века по- късно крушението на ренесансовия идеал довежда до философски многоплановия образ, до превеса на подтекста на поведението над текста на външното събитие. Но това време е още далеч. За Хамлет и Дон Кихот е още рано.
Безнадежден е всеки опит да се претеглят новелите на Декамерон във везните на някаква нравствена конструкция, да бъде открит стриктен нравствен принцип, на който да се подчинят стоте разказа. Бокачо показва богатството на човешката душа — добра и лоша, разнообразните ситуации — щастливи и нещастни, в които може да бъде поставен човек, различните решения — справедливи и несправедливи, на човешката воля. Тук рядко се чувства одобрението или неодобрението на автора, неговата позиция лежи под фактурата на изобразените събития и герои и той просто иска да ни покаже какъв е човекът, като ни остави пълната свобода да го съдим, одобряваме или просто съзерцаваме: ecce homo, ето човека!
Сер Чепарело измамва с лъжлива проповед един благочестив монах, негодник приживе, след смъртта си той бива признат за светия. Ландолфо Руфоло се връща у дома си забогатял, след като известно време корсарства и плячкосва беззащитни кораби. Андреучо от Перуджа компенсира извършената кражба, като сам открадва скъпоценностите, поставени на един покойник. Мазето се преструва на глухоням, става градинар в една женска обител и всички монахини начело с абатисата се надпреварват да спят с него. Чрез насилие задоволяват страстта си многобройните обожатели на Алатиел, а чрез измама — почти всички от героите на третия ден.
Декамерон не би бил енциклопедия на ренесансовата човечност, ако не представя цялото възможно разнообразие на човешката природа и на човешките състояния — корсари и благородници, лъжци и кавалери, измамници и поданици на нравствеността. Новелите за хитреците и измамниците са не само повече на брой, но са и художествено по-добре защитени. В новелите за справедливците много често добродетелта триумфира като сантименталност, а нравоученията са за сметка на художествената непринуденост. Но тук по-важното е панорамата на човешкото. Декамерон не би бил енциклопедия на човечността, ако не показва типологията на човешката нравственост, осъществима в границите на човешките възможности. Героите на Декамерон лъжат, грабят и убиват, но героите на Декамерон са и честни, прями, доблестни. Митридан завижда на Натан за щедростта и великодушието му и тръгва да го убие, но поразен от доблестта на Натан, се разкайва, разбирайки, че по мъдрост и великодушие никой не може да го надмине. Джентиле спасява Каталина, в която е влюбен, помага й да роди детето си и я връща на мъжа й, без да е опетнил нейната чест. Гисип отстъпва на приятеля си Тит момичето, в което сам е влюбен, младата атинянка Софрония. Водени от чисти намерения и благородни подбуди, барон Ансалмо Граденсе и могъщият крал Карло Старши се отказват от своите страсти, за задоволяването на които са били решени на всичко.
Човешкото във възможно най-широкия и най-всеобемащия му смисъл занимава Бокачо и за него са важни не само друмищата, но и потайните кътчета на човешката душа и поведение. Декамерон е първият „експериментален роман“ в този смисъл, че в него всичко, което е човешко, подлежи на художествен експеримент. Хората са различни, добри и лоши, нравствени и безнравствени, но те са такива като хора, а не като оръдия на Бога, всичко, което човек има, го има като човек. Декамерон е една малка и същевременно голяма енциклопедия на човека.
Героите на Декамерон лъжат и мамят, грабят и изнудват, вършат всевъзможни престъпления. Но тази липса на непосредствено етическа позиция, на конкретна нравствена оценка е по- скоро една литературна аберация. Освободил се от задължението при всеки случай да показва нравствени предпочитания, Бокачо все пак си запазва един много по-всеобхватен нравствен критерий. За него човекът не е само дълг, нито само чувство, нито каквото и да е друго само… И тази многостранност, и това право на човека да бъде многостранен, толкова различни от средновековния канон, сами по себе си предизвикват у Бокачо шумна радост, която той чрез смеха на своите герои невидимо предава и на онези, които се смеят заедно с тях. Затова много често и номинално безнравствените постъпки на Декамероновите герои предизвикват лека и добродушна усмивка — човек съм и нищо човешко не ми е чуждо, — зад която прозира опиянението от човешкото съществуване, радостта на човека просто от факта, че е човек. И не „пълното равнодушие към въпросите на съвестта и морала“ (Де Санктис) е, което движи автора на Декамерон, а едно по-особено отношение към морала, който за него е по-скоро синоним на човешко съществуване, освободено от дребнава регламентация и още по-дребнава опека. Декамерон донася със себе си едно човешко и литературно откритие — не толкова със своята форма, колкото със своето съдържание. Декамерон е първото произведение на европейската проза, което художествено формулира една нова концепция за човешката личност. Концепцията за човека в Дантевата Божествена комедия е извлечена в значителна степен от средновековните представи и е въплътена във форми образи, които не се откъсват напълно от традиционната теология. Художественият хуманизъм на Петрарка се въплъщава в лирични форми, които според жанровите си особености разполагат с ограничени възможности за изграждане на една цялостна концепция за човека. За пръв път Бокачовият Декамерон в широките предели и богатите възможности на художествената проза показва новата представа за новия, ренесансов човек. В това отношение и структурата на Декамерон — сто формално съвсем независими една от друга новели — е целесъобразна спрямо новото съдържание: отделните, малки по размер новели са точни портрети на отделните човешки черти и особености и синтетичният портрет на човека може да се извлече само от тяхната съвкупност, която не позволява на отделния разказ да се възприема като последно обобщение за цялостната личност на човека. В Декамерон формата е гъвкаво приспособена към съдържанието.
Декамероновата концепция за човека се движи между две крайности: едната — човек е творец на съдбата си и сам определя собствената си участ; другата — човек не е господар на участта си, а играчка на капризната фортуна. Но тази поляризация 6 концепцията за човека може да бъде разбрана в нейното действително единство, ако бъде съотнесена към реалното положение на реалния човек в ранноренесансовата епоха. Освободил се от строгия статут на Средновековието с неговата стриктна съсловна система, ренесансовият човек изведнъж почувства у себе си такъв прилив на свободна воля, какъвто не бе познат на неговия събрат отпреди няколко века. Измъкнал се от съсловната верига, той вече съществува като свободна брънка, обкръжен от собствената си самоувереност. Но наред с това ренесансовият човек постепенно попада в една друга зависимост, чиято истинска природа още не е в състояние да разбере. Той немее пред „свободната зависимост“ от един нов обществен ред, който по-скоро предусеща, без да може да го обхване с разума си. И тази нова зависимост, която за него е повече ирационална, той трансформира в убеждение за всемогъществото на случая, за човека играчка и роб на богиня Тихе.
Новелите от четвъртия ден най-пълно разкриват първия аспект на ренесансовата концепция за човека. Всеки се стреми към по-добра участ, всеки гони любовта и любовта гони всеки, но в тази бясна гонитба пред човека се изправят непреодолими или непредвидими препятствия, те го препъват и той пада, преди да е постигнал целта си. Понякога човек се изправя отново, ранен и окалян, и пак тръгва по начертания път, за да падне още веднъж и още веднъж и вече никога да не стане. Гизмунда обича Гуискардо (любовта е по- силна от съсловните прегради), но тя не може да избегне отмъщението на баща си и умира. Джербино обича дъщерята на туниския владетел, той престъпва честната дума, дадена от дядо му — краля на Сицилия, и напада кораба, с който тя пътува. Придружителите на туниската принцеса я убиват, а разгневеният крал на Сицилия обезглавява внука си. Изабета обича Лоренцо (любовта е по-силна от
