икономическото неравенство), но нейните братя го убиват и нещастницата умира от мъка. Човек може да умре и любовта да се прекъсне от нещастен случай, например от отровна трева, но нещастията, които преследват любовта на Декамероновите герои, в повечето случаи са от друго естество. Хората стават жертва на хора, любовта се руши под ударите на омразата, честолюбието, дълга, обещанието, социалните предразсъдъци. Умират Джироламо и Салвестра — разделени един от друг, умират Гулиелмо Гуардастаньо и жената на Гулиелмо Росильоне — от злобата и отмъщението на разгневения съпруг. Човек действа според страстите си, той не е в състояние да им се противопоставя, а върви по посочените от тях гибелни пътища и пада покосен от собствения си избор, сам отмерил собствената си участ. Човек е творец на съдбата си не само когато, воден от страстите, си навлича нещастна участ. Човек е творец на съдбата си и тогава, когато благодарение на упоритостта и съобразителността довежда събитията до благоприятен край, когато постига онова, което му принадлежи по заслуга. Чимоне спечелва Ифигения след много труд, усилия и храброст, Мартучо — Гостанца със своята съобразителност, Федериго — Джована със своята щедрост. Човек пак сам избира участта си — този път добра, внимателна, ласкава.
Новелите от втория ден разкриват другия аспект на Декамероновата концепция за човека. Всеки се стреми към по-добра участ, но ако героите я постигат, това почти не е следствие от техните първоначални планове и постъпки. Напротив, първоначалните планове им носят нещастия и само след перипетии, в които тяхната свободна воля взема съвсем малко или не взема никакво участие, само след благоприятно стечение на благоприятни обстоятелства героите достигат дори не до първоначално желаните, а до още по-добри, макар и непредвидени резултати. Риналдо д’Асти е възнаграден за патилата си, Ландолфо Руфоло неочаквано забогатява, Андреучо се връща вкъщи с един рубин, честният граф Гуалтиери и почтената мадона Джиневра след безброй незаслужени огорчения и унижения отново постигат своето първоначално блаженство.
Вторият аспект от ренесансовата концепция за човека — господството на случая в съдбата, безконтролните сили, от чиято резултантна се определя личното поприще, се съчетава с авантюристичния дух, пронизващ цялата епоха на Ренесанса, с превратностите на кондотиерското щастие, които запълват цялата история на Ренесанса. Една от новелите на втория ден показва това съчетание на случайност с авантюрност, при това обвеяно с аромата на Изтока. Алатиел, дъщерята на египетския султан, е обещана за жена на владетеля на Гарбо. Но по пътя за новото й местожителство буря разбива кораба и тя, останала сама, без подкрепа, става любовница на рицаря Перикон. Братът на Перикон, Марато, пленен от необикновената красота на Алатиел, убива Перикон и със своята любов утешава нещастницата. След това двамата генуезци, помогнали на Марато да постигна целите си, на свой ред го убиват и след кървава разправа един от тях става притежател на това необикновено съкровище. По-късно Алатиел преминава последователно през ръцете на пелопонеския принц, на атинския херцог, на неговия родственик Константин, на повелителя на турците Осбек, на неговия слуга Антиох, на един кипърски търговец. Но всички тези перипетии, съпровождани с кръв и убийства, завършват щастливо. Накрая Алатиел се отправя към мъжа, за когото е била първоначално отредена, и дори успява да го убеди в своята девственост. Сама тя не съжалява за четиригодишните си приключения, защото от целувката устата не намалява, а като месец се обновява.
В Декамерон е налице целият аксесоар, съпътстващ силата на „превратната съдба“. Тук има и узнавания, в резултат на които бащата намира загубения син, братът — неизвестната сестра, а кралят — децата на онези, на които дължи властта си. Тук има намиране и загубване, среща и раздяла, буря, която тласка кораба към мястото, от което иска да избяга, внезапни връщания, които създават неудобни положения, изобщо — ситуации, изпълнени с всевъзможни рискове. Вторият аспект на Декамероновата концепция за човека илюстрира известна мисъл, че от всичко може да произлезе всичко. Изненадата съпътства човешкото поведение, неочакваността е неделима от взаимната връзка на събитията.
Декамерон утвърждава правата на човека, човешкото самочувствие и човешката гордост. Той показва активността на човешката природа и възможностите, чрез които се проявява тази активност. Героите на Декамерон се разкриват в различни ситуации — в мир и във война, в шумни празненства и в тихи килии, като спокойни и развълнувани. Но между всички възможности за проявяване на човешката активност една преобладава над всички останали — любовта, земна и плътска, е неотменно право на човека, тя е извор на радост и гордост, тя е най-могъщата сила в движещите мотиви на човека. Любовта в Декамерон извира от природата на човека и слива човека с природата, като образува хармонията на една пантеистична цялост. Избирателното отношение, присъщо на любовта, изразява духовните сили на човека, а настойчивостта и изобретателността, с които влюбените преследват своите цели, са тържество на човешки-духовното начало. От друга страна, и голата страст, която мъчи героите, която ги преследва сякаш с удари на камшици, показва неопределимостта на природните сили, могъщите права на природата, пред които смъртните човеци са безсилни. „Не е възможно човек да се опази от плътските желания“ (IX, 2) — тъжно заключава една изобличена монахиня.
Любовта в Декамерон е топла, южна, неудържима, тя завладява цялото същество на влюбения и не го оставя, докато целта не бъде постигната. Няколкото новели, в които героите доброволно се отказват от своите страсти, не са от най-характерните. Любовта посещава героите на Декамерон внезапно, без подготовка, тя се втурва в душите им с гръм, а понякога ги прави неузнаваеми. Любовта в Декамерон прилича на онази от Хиляда и една нощ, на любовта, която убива по-сигурно от всяко оръжие; под чиято тежест героят линее, на любовта, родила се по пътищата между Багдад и Дамаск, в топлите и звездни нощи, под небесния свод — купол на една гигантска джамия. След като Джироламо не може да постигне омъжената вече Салвестра, той ляга до нея и умира, убива се по най-мъченическия начин, като сам спира дишането си. Над трупа на своя любим умира и Салвестра.
Любовта в Декамерон е светкавица, която се вижда дълго преди да се чуе гърмът, и тя се вижда чрез някакво вътрешно зрение, ей тъй, в представата, дълго преди самата красавица да се е появила. Както в седемстотин четиридесет и четвъртата от онези сладостни и упояващи хиляда и една нощи младият цар Берд Басим само от разказа на вуйчо си Салих се влюбва неудържимо в морската царкиня Джаухара, така в Декамерон френският крал Филип, без да е виждал Монфератската маркиза, само от разказа на един придворен веднага пламва от любов по нея. А и всеки, който вижда Алатиел, не само веднага се влюбва, но не се спира пред никакви престъпления само за да я има. Дъщерята на туниския владетел се влюбва в смелия Джербино само от мълвата, която се носи за него, а и Джербино се влюбва в нея само от слуховете за нейната красота. Дъщерята на английския крал, преоблечена като бенедиктински абат, изведнъж пламва от страст към младия флорентинец Алесандро. Красивата жена на благородника Франческо Верджелези изведнъж се влюбва в младия красавец Дзима. От пръв поглед Тит се влюбва в Софрония. Лидия казва за Пир, в когото е влюбена: „Не се ли събера с него колкото се може по-скоро, аз съм уверена, че ще умра от мъка“ (VII, 9). Джакето Ламиен също ще умре, ако не се ожени за Джанета. Като се знае темпераментът на Декамероновите герои, не остава място за съмнение, че те ще изпълнят заканите си.
В Декамерон на любовта са дадени толкова големи права, че в известен смисъл те я превръщат в демиург на човешкия живот. Според концепцията на Декамерон по-скоро любовта твори човека, отколкото човекът любовта. Под влияние на любовта човек става изобретателен, хитър, благороден, коварен, отстъпчив, настойчив, любовта е главният източник на многообразието на човешката душевност и човешкия характер. Любовта шества в селските хижи и в кралските дворци и навсякъде носи своята преобразяваща мисия. Повечето от новелите на третия ден показват тази преобразуваща мисия на любовта. За да се домогне до монахините, Мазето се преструва на глухоням. Воден от страстта, един прост коняр измамва кралицата и се вмъква в леглото й, по-късно и самият крал се вижда принуден да признае, че злосторникът се оказал умен човек. За да се добере до жената на благочестивия Пучо ди Риниери, младият монах дон Феличе го убеждава да прекара четиридесет нощи, облегнат на една маса, с разпънати ръце, с поглед, устремен към небето, и да мисли за страданията на Исус. Обзет от любов към жената на глупавия Ферондо, абатът на един тоскански манастир го убеждава, че е умрял, че е в чистилището, че трябва да се очисти от ревността си чрез бой. Това очистване
