Треперех аз. Пламвах и гаснех от страст.Тресях се. Направих й днес предложение —но край, дерайлирал съм. Отказ — от раз.Тя плаче. А аз — сред светците блажени.Излязох навън. Като новороденсе чувствах. Неща и от смисъл лишени,живееха и безразлични към менполитаха в свойто прощално значение.Разплавен бе пътят и смуглия лоббе смръщил и гледаше свода със злобапаважът, и вятър в липите с греблогребеше. И всичко това бе подобия.Върти го, сучи го, но свеждах от срамочи — да не виждам как все ми се кланят.Не щях за богатства изобщо да знам.И бягах — от страх да не рухна в ридания.Инстинктът вроден като стар лицемерпротивен ми бе. Но ми бе по петите:„Детинска изгора — реши насаме —но нека все пак си отварям очите“!„Тръгни и върви!“ — схоластик заслепен,инстинктът ме водеше с мъдри съветипрез непроходими гъстаци пред менот люляци, страсти, дървета нагрети.„Ти първо тръгни — после може и в бяг“ —твърдеше, а новото слънце въззетоследеше как учат туземеца бялда стъпва по старата нова планета.Едни ги слепеше това. Като в рогбе тъмно за други, очища изцъклили.В гергините пиленца риеха ров,щурчета — часовници — бяха зацъкали.Пламтяха стрехите и в тоя шпалирсе взираше пладнето. В делника тукашенкой тихо се стягаше за панаир,кой, свел се над нов арбалет, си свирукаше.Жълтееше пясъкът, зноя изпил,предбуря под вежди от храсти се взираше.И сводът се спичаше, рухнал унилвръз някакъв стрък от трева кръвоспираща.Аз цялата теб — от глава до пети —тъй както пиеса от Шекспир трагикът —те носех, назубрил те с жар отпредии пак репетирах те, сам, като никога.Щом паднех пред тебе, обгърнал без уми лед, и мъгла, и самата повърхност,(ах, как си красива!) — и огнен самум —какво ти е? Стига, де! Свърши. Отвъргнат.Тук бил Мартин Лутер. Там братя Грим.Що ноктести стрехи. Дървета. Надгробия.И всичко тук помни и с дух несломиме живо. И все пак това са подобия.Не, утре не ще ида. Отказ — от раз,по-ясно от сбогом е! Квит! Да замина.Но гари, навалици — не е за нас.Какво ли ме чака, о, плочи старинни?Ще висне чаршаф, от мъгла изтъкан.Ще седнат и в двата прозореца месеци.Скръбта ще е пътничка с книжка в ръкаи на отоманката ще се намести.Защо се боя? Знам я тая безсъницаподобно граматика. И сме на ти.Защо, щом привичните мисли навън са,аз стряскам се, сякаш съзрял лунатик.