кълба. Франк се взираше до болка в очите. Беше му ясно само едно: това в никакъв случай не беше съгледвач…
Той се ориентира постепенно в главните външни белези на противника си. По форма това беше гъба с конично удебелено в основата си пънче. Накривената широкопола шапка на „гъбата“ периодично изменяше наклона си — по всяка вероятност тя се въртеше. Фосфоресциращите синкавосиви кълба се търкаляха свободно по периферията на шапката, приближаваха се едно до друго, допираха се и се раздалечаваха…
Колоната, студена и грапава от ръждата, беше удобна опора за рамото му. Франк хвана с две ръце бластера. Замря, наблюдавайки над мерника играта на сновящите кълба. Ръцете му стискаха здраво бластера, но чувството за нелепостта на ситуацията много му пречеше.
Натисна спусъка. Едното от кълбата се разсипа на яркозелени искри, „гъбата“ се олюля. Оцелялото кълбо забяга по „шапката“ с удвоена скорост. Окото на прожектора търсеше неспокойно снайпериста — лъчът шареше из басейна като стъклена сонда. Затаил дъх, Франк стреля отново и отстъпи зад колоната. Последва фойерверк от яркозелени искри, метален звън и грохот…
Грохотът стихна. Настъпи минута напрегнато очакване. Чуваше се как капките падат във водата. Лъчът на прожектора се издигна нагоре и строго вертикален сега и неподвижен, като мраморен обелиск, светеше безсмислено в зенита. Франк си свали обувките, изсипа водата от тях, обу се и скочи на близката верига. Изкачването по звената й беше удобно.
На върха на колоната той забеляза масивна конзола, към която беше прикрепен барабан с големи ръждиви зъбци. Тежките вериги се изкачваха към барабана, обикаляха го по жлебовете на зъбчатите блокове и провесени над водата, изчезваха в противоположна от брега посока. Там полумракът се сгъстяваше до пълна непроницаемост и беше невъзможно да се разбере накъде води „пътят на трите вериги“. На Франк това не му харесваше. Но той бе разбрал вече: ожесточеният двубой с гъбовидната кълбоока твар бе верен признак, че няма да бъде допуснат на брега.
Веригите не бяха опънати равномерно. Нямаше нищо по-лесно от това да стъпва по долната верига, а за сигурност да се придържа с ръка за по-горната… Но ходенето по веригите се оказа толкова непривично, че Франк целият се изпоти от напрежение и люлеейки се над водата, сам се чудеше на собствената си самоувереност. Именно поради това, че веригите не бяха опънати равномерно, амплитудите на люлеенето им не съвпадаха и трябваше да прави много усилия, за да не загуби опора под краката си. Някъде към средата на увисналата верига „приятното“ полюляване премина в безпорядъчно клатушкане. Франк погледна надолу. Беше тъмно… Нищо не се виждаше освен една жълтеникавосива ивица, която пресичаше черното кадифено пространство перпендикулярно на „пътя на веригите“. Това беше сигурно задната стена на басейна, която отразяваше бледата светлина на брега. Или пък обща стена на два съседни басейна… Когато минаваше над тази ивица, той беше почти сигурен, че чува тихи плясъци на вода.
Ударът отдолу беше неочаквано силен, като залп на аварийно-спасителен катапулт. Преобръщайки се във въздуха и падайки, Франк успя да се хване за една от веригите. Увисна. И едва сега осъзна какво се беше случило. Веригите се движеха. Движеха се шумно и бързо и го отнасяха в тъмнината.
Дрънченето и скърцането му напомниха, че всичко може да свърши със зъбчатия барабан. Или с нещо по-лошо… Но той нямаше време да помисли какво можеше да бъде по-лошо от ръждивите клинове. Извади с лявата си ръка ножа и насочи фенерчето надолу. Предположението му за двата съседни басейна, слава богу, се потвърди — под него имаше вода!… Не му оставаше нищо друго, освен да хвърли по-надалеч фенерчето-нож, да разтвори пръстите си и…
Франк изплува на повърхността, изплю водата, потърси с очи светлинката на фенерчето: дръжката беше направена от пластмаса и ножът би трябвало да изплава… Би трябвало… Мракът беше като плътна стена, без ни най-малък проблясък. Да се благодари поне, че водата беше хладка, и съдейки по вкуса й, чиста.
Франк поплува малко без посока и спря — почувствува, че в басейна става нещо. Долови неясно, глухо бучене, съскане, познатите му вече плисъци, бълбукане… Скърцането и дрънченето му пречеха да се ориентира в хаоса на странните и не много силни съзвучия. Франк се ядоса на себе си, че така лекомислено се довери на плавателната способност на пластмасовия нож. Тъмнината започваше да действува на нервите му. Той дори се гмурна с отворени очи да провери няма ли някъде на дъното малка светлинка, но тъмнината беше непрогледна…
Когато изплува, той не чу вече дрънченето и скърцането — веригите бяха неподвижни, източникът на бученето, съскането и бълбукането се бе явно приближил, но от това не бе станал по-ясен и по-понятен: странните звуци сега се сливаха в еднообразен, равен шум. Франк се губеше в догадки. Изведнъж усети, че някакво бързо течение го подхвана и понесе нанякъде. Разтревожен и учуден, той не знаеше веднага какво да предприеме. За да спечели време, заплува против течението, но скоростта на водата нарастваше стремително (той чувствуваше това) и му се наложи по неволя да влезе в сериозна схватка с потока. В един момент му се стори, че в тъмнината срещу него се надига пенеста вълна. Франк отскочи инстинктивно, опита се да избегне удара и рязко се обърна. Разбра грешката си и прекрати безсмислената съпротива. Нямаше никаква „пенеста вълна“. Той беше в центъра на водовъртеж… Франк за пръв път попадаше във воден капан, но твърде ясно си представяше физическия механизъм на действието му.
За плувеца, попаднал във водовъртеж, съществува практически само една възможност да се спаси: да се спусне на дъното и да не се омаломощава в неравната борба. На самото дъно площта на кръговото течение на водата намалява, то отслабва и човек с добро самообладание има немалък шанс да напусне бързо опасната зона и да изплува достатъчно надалеч от водовъртежа. Който се гмурва предвидливо на дъното, за да се спаси, обикновено успява. Всичко зависи от гъвкавостта на човешката психика. Но ако водовъртежът е в басейн?… Тогава едва ли не всичко зависи от диаметъра на дължината на водоотливната тръба, при чийто вход се образува мощният водовъртеж.
Кръжащият поток буйствуваше, пръскаше пяна в лицето му, мъчеше се да го залее през глава. Франк чувствуваше близостта на центъра на водовъртежа и се стараеше да урегулира дишането си. Той знаеше, че може да издържи без въздух точно три минути, и при каквито и да е обстоятелства нямаше намерение да съкращава дори със секунда този малък запас от жизненоважно време.
Ямата млясна, поглъщайки плячката си. Франк вдигна ръце над главата си и потъна в страшния водовъртеж…
Пътят по водоотливната тръба за щастие беше кратък: минута-две полуделият поток прорязваше шумно тъмнината, след това захвърли жертвата си в някакво изпълнено със синкава светлина пространство и накрая, след като изля отгоре й многотонни маси ревяща вода, се успокои.
Замаян, Франк бавно изплува на повърхността. Примижа, за да свикне с прозрачния ултрамарин. Първото нещо, което видя ясно, беше стълбичката, прикрепена до стената на басейна…
Той се качи по стъпалата, свали портупея с оръжието, отпусна се на парапета. Легна по гръб, отпусна мускулите си, обгърна с поглед ултрамариновия правоъгълник на тавана.
Металната обшивка на парапета охлаждаше приятно тила му, таванът се полюшваше. Франк затвори очи, за да не вижда това полюшване. Колко странно е устроен човекът! Струва му се, че в момента нищо не може да го накара да се помръдне, няколкото минути покой са за него въпрос на живот или смърт, ни повече, ни по-малко. Но ако се наложи, той ще стане, измъчен, мокър, ще се върне в изходната точка и ще премине отново същия път за втори или трети път. За четвърти, пети, шести… Докато не рухне ултрамариновият таван.
Под клепачите му се полюшваше море от синкава мъгла и Франк си позволи да се отпусне в лека полудрямка.
—
—
—
