По черната следа

фразите се стрелваха като чайки в тъмната възсинкава глъбина.

— Какво ще кажеш, верни приятелю?…

— Спътнико — поправи го Звездният елен и проточи шията си, сякаш гледаше далеч напред в прозрачната нощ. — Спътник от твоето розово детство… Ти възмъжа, поумня. Научи се да си служиш интуитивно с бластера.

— Интуитивно ли?

— Не ти ли харесва тази дума? Вземи друга: безцелно. Пак ли не ти харесва? А искаш ли да знаеш защо?

— Да, интересно ми е.

— Защото постоянно се чувствуваш участник в един от най-глупавите атракциони. И тук, и там, и горе. Обиди ли ми се?

— Не.

— Извинявай, днес съм откровен.

— Благодаря ти, обаче изпускаш едно обстоятелство.

— Какво именно?

— Виждаш ли, най-отвратителното не е, че се налага да действуваме с бластери по тези полигони на невежеството. В края на краищата това е подробност…

— Аз споменах за илюзорността на измислената цел въобще.

— А аз гледам по-широко и говоря за задънените улици на човешките представи. Разбираш ли? Хората добре познават себе си в пределите на Земята и не така добре — в пределите на Системата, но в звездните мащаби… Там цари абсолютната Неизвестност. И срещу нея ние нямаме философски имунитет. Имунитетът срещу космическите изненади е немислим… Нашият смел устрем към уж романтичните и дивни светове слиза постепенно от сцената. Ние твърде рано си измислихме място в Галактиката. Сега, затънали в изключително трудното усвояване на Слънчевата система, размишляваме мъчително: какво ли място ни е отредила в пределите си самата Галактика… Ние сме в задънена улица. В глухата задънена улица на собствените си представи…

* * *

Клепките му трепнаха — синята тъмнина се озари от продължителна мълния. В залата бяха запалили бялото осветление.

Откъм площадката се чуха стъпки. Някой се приближи и постави нещо твърдо на парапета. Франк чу тихо стържене до краката си. Надигна глава и зажумял от непривично ярката светлина, погледна над върховете на обувките си. Беше Вебер. Седеше на парапета и съсредоточено отваряше кутия бира. Лицето му беше зачервено от слънцето, кожата на носа и бузите му се белеше.

— Измори ли се? — попита той, без да се отвлича от заниманието си.

Франк не отговори. Напипа с тила си прохладно място и огледа тавана. Сега той беше бял и в естествената си неподвижност му изглеждаше добре. Консервената кутия приятно поскърцваше в тишината.

— Нищо… Двайсет минути активна почивка, топъл душ, сухи дрехи — и отново ще бъдеш в отлична форма. — Вебер издърпа шумно капака на кутията. — Пийни.

— Май че ми съчувствуваш, Мартин? — Франк повдигна един след друг краката си, да изтърси водата от обувките си.

— Не, поздравявам те. Как се сети, че най-напред трябва да унищожиш кълбата?

— Това е толкова старо, колкото… Е, сетих се и толкоз. — Франк седна и протегна ръка към кутията. Бирата беше великолепна, с вкус на печени орехи, но доста студена.

— Ако не беше улучил или беше стрелял в корпуса на кибера, щяхме да ти дадем хубав урок — съобщи му поверително Вебер.

— Не се съмнявам. Защо да си хабим силите с дреболии като пожари, елва, средновековни вериги на барабани с клинове…

Замълчаха. Франк разклащаше машинално бирата и пиеше на малки глътки. Вебер гледаше ръцете му: беше му се сторило, че треперят.

— Последен ли бях? — полюбопитствува Франк.

— Предпоследен. След теб е Егул. Добре се придвижва — сега е в пръстеновидната галерия, сражава се с пяната. Мур Баркман не можа да мине през елвата, трима се провалиха при престрелката, Хак се измъкна, но си загуби бластера във водата. Благополучно минахте засега само ти и Дъглас. Хареса ли ти водовъртежът?

— Водовъртежът ли? Беше твърде тъмно… Но съм ти благодарен.

По лицето на Вебер премина гримаса на недоволство.

— Поне за това — продължи Франк, — че не си се сетил да пуснеш в басейна живи алигатори. Между другото, загубих си ножа… По-точно, не между другото, а съвсем не навреме.

— Ножът ти е минал през водоотливната тръба. Стига да се цамбурнеш сега във водата и този „средновековен“ инструмент отново ще бъде в ръцете ти.

Франк се надвеси през парапета и погледна надолу. Ножът му плаваше съвсем близо до стената на басейна.

Вебер започна да се съблича. Забеляза, че Франк го гледа внимателно, и каза:

— Искам да се освежа, докато ти се къпеш в банята.

Вебер се качи на парапета, приготви се за скок, но се забави малко:

— И още нещо… — каза, без да се обръща назад. — По въпроса за алигаторите. Ако чувствуваш необходимост да упражняваш остроумието си, какво общо има с това Вебер? Аз тренирам мускулите и нервите ви. Кой е казал, че в задълженията ми влиза и тренировката на вашия интелект?

Ехото разнесе из залата шумния плясък на водата.

„Наистина — помисли си Франк, — какво общо има с това Вебер, щом като самата система нищо не струва…“

* * *

От нямане какво да прави той изучаваше географията на оплешивяването на петдесетгодишния мъж. Франк не би рискувал да причисли това занимание към категорията на достатъчно развлекателните, но той беше с цяла глава по-висок от Вебер, а кабината на цилиндричния асансьор бе твърде тясна за двамата.

Долу нещо щракна, кабината потрепера и спря. Овалната стена се разтвори — през пролуката на вратата се показа сивозелена мъгла, стана хладно. Вебер излезе и застана пред кабината с ръце в джобовете. Светлината от кабината го осветяваше отзад, на фона на зеленикавия полумрак вратът и лактите му изглеждаха неестествено червени.

— Мога ли да считам кабината свободна? — попита Франк.

— Ние използувахме асансьора докрай. Ще те заведа до ескалатора. Той е съвсем наблизо. И освен това… ти още ми трябваш.

Франк излезе. Погледна назад към шахтата на асансьора. Над сферичния покрив на кабината личаха очертанията на механизмите.

— Плъзгаща се въжена линия — Вебер кимна към тъмните напречни греди на фермите. — Тръбите на асансьорната шахта могат да се преместват от едно място на друго. Пък и не само тръбите… Изобщо стопанството ни е сложно.

Плъзгащата се въжена линия не заинтересува Франк.

Вървяха по бетонирана платформа покрай фосфоресцираща сивозелена стена. На платформата бяха монтирани релси. Беше много влажно, студът ги пронизваше до костите. Франк се мъчеше да заобикаля големите локви, свиваше се от студ и чувствуваше, че скоро ще започне да трепери и зъбите му ще затракат — летният костюм не го предпазваше от вледеняващото течение. Оголените до лактите ръце на Вебер настръхнаха.