откриваше необичайно надалеч. Наблизо, на двайсетина метра от ледената покривка, се издуваше живописно осветен облак пара, който приличаше на раздърпана, почерняла по краищата гигантска зелка. Мястото в облака, откъдето бе изскочил катерът, можеше да се определи по яркобялото, очертано от полукръга на многоцветна дъга петно бързо кондензирала се снежна пудра.
— Ти си първокласен пилот, Мъф — призна Бакулин. — Трябва ти само една „дива котка“ на ръкава — и хайде в нашия отряд.
— Ще се задоволя и с цивилизования албатрос. Е… а по-нататък? Накъде ще заповядаш?
— Трябва да огледаме район А в диаметър.
— Бих искал да зная къде е тук диаметърът.
— Карай по-надясно на около трийсет градуса по посока на сенките — посъветва го Бакулин, като включи автокартата на маршрутното съпровождане. — Ако сгрешим, началниците от орбитата ще ни поправят.
— Ще ви поправим — обеща гласът на Елдер. — При следващия кръг. А сега не губим надежда да чуем доклада на командира.
Мстислав бе принуден да докладва строго по форма за кацането. Елдер одобри:
— Браво! Направили сте елегантно „кайт-рибаунда“. По оптическите преобразуватели няма сняг, дори оттук се вижда, че изображението ви е като през чисто стъкло. Е, това е добре дошло. Изминете около два километра, огледайте района, докато ние тук подготвим всичко за основния десант. Довиждане!
— Довиждане. Мъф, я пришпори нашето магаренце!
— С удоволствие, но в коя посока?
Бакулин махна с ръка някъде напред. Светлата чертичка на ясно открояващата се сред звездите „Лунна дъга“ изчезваше отвъд хоризонта.
Поклащайки се плавно, „Казаранг“ закрачи по диагонал към оградата на сенките. Чуваше се как ноктите на фиксаторите се забиваха с хрускане в порестия лед, как поскърцваха амортизаторите и тракаха тяговите ядра на крачещите механизми.
Ледената плешивина, която отдалеч приличаше на гигантски светъл диск под черното небе, продупчен по средата и обсипан гъсто с парчета счупено цветно стъкло, отблизо представляваше добре осветена от някаква странична светлина мрачно-хаотична грамада от големи и малки отломъци мръсен лед. С изключение на смолисточерните сенки и яркобелите малки по площ участъци, напудрени с метанов и водно-амонячен сняг, краските на този вледенен ландшафт бяха доста бледи. Наистина някои пукнатини и шуплести срутвания на силно повредената (да не кажем обезобразената) ледена броня, отделни големи отломъци и езици надробен, чакълоподобен лед правеха впечатление с жълтата си, дори йодова окраска. Но преобладаваха мръснозелените, сивите и тъмносиви детайли на релефа. Ледените израстъци над бронята бяха по-светли: мръснобели, бледожълти и синкавобезцветни. Мъф се стремеше да кара по тези замръзнали многоетажни гънки на изтеклата някога от пукнатините течност — тук „Казаранг“ вървеше по-лесно. От време на време далече напред нещо силно проблясваше — сякаш там имаше поставени огледала. Дали не бяха ледени парчета?… Поразителен, контрастно осветен свят.
Срещаха се забавни ледени образувания, които приличаха на сладкиши с чудновата форма, други — на замръзнали локви, а трети не приличаха на нищо. Понякога машината сякаш се озоваваше на зимна изложба на ледени и снежни съоръжения, предназначени за развлечение. Стълбове във вид на обгорели свещи, прегърбени тайнствени фигури с бели наметала, пещери, гигантски бели раковини с невероятно дълги шипове, виадукти-арки на изумително тънки подпори… Човек не можеше да повярва, че тези архитектурно-художествени шедьоври на Далечния космос са всичко на всичко резултат от изтласканите фонтани глъбинна течност от недрата на Оберон. Отначало фонтанните струи са кипели, естествено, като гейзери във вакуума, а след това са се превръщали на лютия студ в странни стъкловидни изделия. И всичко е ставало в условията на много слабо, а затова и твърде благоприятно за монументално-декоративно творчество поле на притегляне. На фона на черното небе ледените изваяния и конструкции изглеждаха необикновено ефектно. Искаше им се да спрат машината и мълчаливо-неподвижни дълго да разглеждат ледената фантасмагория. Имаше в нея нещо привлекателно-омайващо, плашещо-хипнотично… Сякаш човек надзърташе, без да иска, отвъд позволеното.
— Кълна се в Уран, че „Леопард“ никога не е кацал тук — измърмори той.
„Казаранг“ скърцаше монотонно и вземаше полегатия наклон по протежението на една плоскодънна падинка. Мстислав не каза нищо. Ледената покривка бе напудрена със сняг. Ладийката опираше в грамадна (висока, кажи-речи, колкото пететажна постройка) ледена арфа с три пухкави от скреж „струни“. Веднага след „арфата“ падинката ставаше равна и минаваше през смешно тънките като ледени висулки опори на някаква грандиозна естакада.
„Арфата“ беше много красива, жал му бе да я разрушава, но тясното разстояние между „струните“ не позволяваше на дракара да премине през тази изящна конструкция, без да закачи с бордовете си заскрежените стълбове, а да ги заобиколи, не бе много удобно. Нещо изскърца отляво, изхрущя отдясно — и пътят към естакадата беше открит.
— Ти си първокласен пилот, Мъф — повтори Бакулин. — Но не си десантчик. Я спри дракара.
„Казаранг“ спря послушно.
— Какво има?
— Сега ще видим.
Дъното на падинката се разтърси от конвулсията на срутване, машината потрепера. Парчетата от рухналата „арфа“ зачукаха по краката, по дъното и кърмата. Той погледна в огледалото и срещна погледа на неприятно безцветните, сякаш избелели очи на командира си. На лявото слепоочие на хермошлема на Бакулин пулсираше пурпурна светлинка.
— Гледай напред — каза Бакулин.
Там, бавно разпадайки се на отделни късове, величествено се срутваше гигантската „естакада“. Продължителната конвулсия на многотонното срутване, изглежда, бе раздвижила всичко наоколо. По повърхността на падината се появи пукнатина.
— Нищо особено няма! — каза той. — Досега двайсет пъти да съм стартирал. При това щях да успея и да се наспя преди старта.
Мстислав не му отговори. Няколко минути изчакваха, докато машината спре да трепери и се улегнат добре големите ледени блокове и стъкловидните снопове начупен лед. Над мястото на поразителното срутване на „естакадата“, породено от падането на „арфата“, се издигаше нашироко искрящ облак ледени кристалчета, обкръжен с троен многоцветен ореол. Без „естакадата“ и „арфата“ под черното небе стана неуютно, пусто…
— Колко сме извървели вече? — попита Мстислав.
— По права линия един километър. Ще продължим ли по-нататък?
— Разбира се. Защо питаш?
— Единственото интересно нещо тук е падащата от небето архитектура… — въздъхна той.
— Тогава ни е спукана работата — десантът не е развлечение.
— По-нататък ще бъде все същото. Не виждаш ли, че „Леопард“ не е кацал тук?
— Странно същество е пилотът десантчик! — учуди се Бакулин. — Дисциплинирано, предпазливо, търпеливо.
— Някой само преди минута казваше, че не съм десантчик.
— По същност. А по функции — щеш или не щеш, си… Кой те е молил да надминаваш Накаяма в тестовете за бързина на реакцията?
— Мислиш ли, че тук моята реакция ще потрябва? — разсмя се той.
— Чукни на керамлит — каза Бакулин.
— Не съм толкова суеверен, пък и няма защо — да не съм десантчик.
— Чукни — повтори Мстислав.
— Моля — той чукна по блистера, погледна яркоаления, с бели ивици ръкав на своя неописуемо разкошен „Шизеку“ и каза: — Ама нашите „витязи“ и „шизеку“ са наистина екстра класа. Мускулни усилватели, автоматика, логика, моторчета за скачане и спиране… Комфорт, хигиена. Чувствувам се като витяз в тигрова кожа. Цял живот не бих излязъл от него. Много е удобен.
Най му харесваха оптическите репликатори на хермошлема: изобщо не чувствуваш пред очите си
