И тръгна по водата

Елена ПавловаИ тръгна по водата

На най-великия. Не Христос, а Зелазни.

Беше без десет. Майкъл замислено натисна бутона disconnect и прекъсна интернетстването. И без друго точно преди Коледа нямаше никакви необичайни съобщения. Хората си имаха други занимания, вместо да зеят по магии, магьосници, парапсихични феномени и всичко останало, което инак наводняваше пресата им.

Беше без девет. Майк уморено пъхна в най-горното чекмедже купчината разпечатки, които се бяха струпали на плота на бюрото му. Дисковете насмете в долното. Резултатите от тазседмичните си проучвания натика в куфарчето си. Входящата кошница за писма изпразни в кошчето за боклук. Изходящата беше празна — госпожица Дейзър, секретарката, вече се беше погрижила за съдържанието й.

Беше без осем. Майк се втренчи в лъскавия декемврийски брой на „Плейбой“, който беше останал самичък на плота. Никой не би го помислил за нещото което беше — е, виж ти какви ги вършел директорът на проучване и развитие на AMI в работно време, е, на човека е присъщо да си има дребни порочета… Списанието, разбира се, беше омагьосано. Майк го беше изчел и така — хубавиците на страниците отморяваха очите, а и статиите не бяха за изхвърляне. Но беше прекарал на части цели три работни дни, свит в голямото си кресло, заслушан в равномерното бучене на компютрите и зачетен с носталгия във вестите от дома. В оригиналния си вариант заглавието гласеше „Магьосничество“ и вътре нямаше голи мацки. Беше специализирано, неклюкарско издание, този път изцяло посветено на дядо Коледа, Исус Христос, Нашата Велика Задача и патетични, но все пак родни и мили на сърцето слова.

Беше без пет. Майкъл решително пъхна списанието в средното чекмедже, изправи се, щракна куфарчето и напусна кабинета си. Край на работното време!

Беше без две, когато той кимна на портиера и мина през грамадните остъклени врати на AMI. Празнично украсената улица го обгърна с привичната си суетня.

Дейн вече го чакаше с колата. Беше паркирал виненочервения ягуар на забраненото място до пожарния край. Майкъл хлапашки метна куфарчето си отзад, тръшна се на предната седалка, разхлаби си вратовръзката и едва тогава каза:

— Здрасти!

Между запалването на двигателя, превключването на скорости и маневрирането през претовареното движение, Дейн успя да отдели две секунди да го тупне приятелски по коляното.

Както винаги по Коледа, градът представляваше гигантско задръстване. На няколко пъти задълго засядаха по булевардите. Повечето време мълчаха. Майк нервно въртеше копчето на радиото. Джазираните коледни песни малко му лазеха по нервите.

След час вече бяха излезли от града и се носеха през заснежените поля. Майкъл се поотпусна и започна да избира сенките.

— Затъжих се за Марчвил! — отбеляза Дейн. — Мислиш ли, че догодина биха могли да ни сменят?

— Мен и теб? Най-добрите им хора? Изключено! — Майкъл се засмя. — О, хайде. Не ми казвай, че ако си останем вкъщи, всичко това няма да ти липсва!

— Това ли? — брат му смигна по посока на някакво шарещо с клони дърво.

— Прощавай. — Майк тръсна глава. — Седмицата беше ужасна. Ще речеш, че всеки е луднал точно преди Коледа.

— Де да знае човек, светът може и да свърши.

— Глупости. Ако щеше да свършва, да сме приключили с това милион пъти до сега. Повече ме плашеше възможността за ядрена война, но… Да речем, че този етап го прескочихме успешно.

— Не ми хареса начинът, по който го направиха. И определено имах някои съмнения, но мисля, че си прав. И, слушай, не мислиш ли, че се нуждаеш от малко отпуска? Четири-пет-шест месеца у дома…

Майкъл погледна косо към лилавеещото небе и вихрещите се горе облаци и поклати глава:

— След една седмица „у дома“ ще ме хванат дяволите. Просто наистина съм преуморен. Ей-сега, момент.

След малко колата се задруса по заснежен чакъл и между хълмовете в далечината се видяха струйки дим.

— Марчвил! — въздъхна с облегчение Дейн. — Този път беше светкавичен, Майки.

— Просто ми се иска да се прибера. Мислиш ли, че Мардж ще бъде там?

— Убеден съм. Знаеш ли, че се опитва да си издейства преместване в компанията?

— Пу-пу. Никога няма да я пуснат.

— Не й пречи да опита. Писнало й е да те чака, драги мой. След още няколко месеца ще се гътне от старост!

Майкъл ръгна Дейн в ребрата:

— Ти пък! Тя е само на двадесет и три!

— Да, и повечето й приятелки са вече с по две деца.

Чакълът се превърна в замръзнали коловози, после отново се появи и след още няколко минути колата излезе на асфалт и профуча край първите къщи на Марчвил.

Пред кръчмата бяха вързани само три коня.

— Мм, утре отивам да яздя! — измърка Дейн. — И няма да сляза от гърба на коня до вечерта…

— Или докато ти излязат мазоли на задника!

Паркираха в алеята зад къщата. Двете им сестри изхвърчаха от задната врата.

— Какво ми носиш? — Триша се засили към багажника.

— Алчна както винаги! — скастри я Майкъл. — Дядо Коледа оставя играчките под елхата, нали знаеш.

— Да, и еленски тор на покрива! — намеси се Марджи отдалеч. — Още си имам от миналата година!

— Скъпа!

— Влизайте вътре, преди да сте замръзнали. И да знаеш, че ако получиш още някой компютър за Коледа, ще те застрелям!

— Хм!

— Ако наистина имаш еленски тор, ще ми услужиш ли с няколко щипки? — дяволито попита Дейн.

— Само ако нямаш намерение да срутваш хамбара.

— Хей, това беше преди десет години…

— Да не би да си порастнал оттогава?

Най-хубавото на вечерята, поне според Майкъл, беше самозапалващото се суфле — щракаш с пръсти и се пали. Марджи здраво се беше потрудила да го омагьоса, призна той. Но все пак се почувства по-спокоен, когато отегчителните семейни речи, наздравици и здраво похапване приключиха, децата отидоха да си лягат, а възрастните се оттеглиха с по чаша бренди в библиотеката. Наближаваше полунощ. А всеки знае, че ако се мотаеш някъде около елхата, магията няма да сработи. Я колко хора бяха оставали без подарък и еленски тор само защото са се опитвали да снимат дядо Коледа!

Марджи остави подноса с курабии на масата между креслата и погледна към малката ясла, поставена гордо на плочата над камината.

— Дядо ти е бил голям майстор! — каза на Майкъл.

— Да, знаменит беше. Магията още държи, а са минали над петдесет години. Ако сега можехме да правим същите играчки…

— Тогава бизнесът щеше да запада. — тя тръсна глава. — Никой не е казал, че не можем да ги правим. Но не става на конвейр. Трябва да…

— Да вложиш себе си. — кимна Дейн. — Чудя се само… — Щракна с пръсти и магарето в яслите се размърда и махна с опашка. — Чудя се… Нали знаеш, Майки, каква е истината.

Бебето Исус Христос се полюляваше в обятията на дева Мария.

— Че е бил един от нашите, разбира се — обади се Фред, баща му. — И днес има разни откаченяци,