ама изглеждаха като убийци и все му прихлопваше под лъжичката като ги види. Когато си докараха моторите на втория месец, той реши, че вече ще се махат, ама те останаха… Много го нервеха, особено като идваха да си платят за седмицата и нарочно го прихващаха все горе в кабинета му, като да видят как им прибира в касата паричките, и искаха квитанция, Северът да ги тръшне.
Тъкмо за тях си мислеше, докато се прибираше от банката и пърпореше със собственото си моторче към пансиона. Седма година вече, откакто държаха това място със Силия, винаги внасяха парите в деня след събирането на наема, понеже не беше хубаво да имат големи суми в касата. Или поне така казваше тя… според Стреч, беше защото даже и с ниска лихва една седмица повече си е една седмица повече и значи за водата ще се плаща с нюлър-два по-малко от сметката, понеже лихвата…
Моторите на хлапетата бяха паркирани пред пансиона и Стреч изръмжа: сто пъти им беше казвал на Близнаците, че не иска бракми на паркинга си. Току-виж дошла полиция да пита к’во правят там. Паркира, слезе и тъкмо тогава чу писък — един-единствен, приглушен, вярно, обаче гласа не мож го сбърка, Силия си беше.
Стреч проклетиса, сграбоса виброножа си — все го носеше, като ходеше до банката — и се втурна навътре.
Близнаците търчаха срещу него и го връхлетяха точно на вратата. Онзи, дето беше по-напред, само се размахна и го изпра с нокътниците си през врата, преди Стреч даже да се сети да му посегне. Блъсна го към стената и продължи. Другият, на три крачки зад него, изрева в лицето му и го прасна с блейда си; Стреч едвам успя да вдигне ножа да парира удара, но хлапето го набучи с другия си блейд в корема, изсмя му се нервно:
— Проклети скъперници! — и също се втурна навън.
Носеха овлажнителни ботуши и се бяха препасали с коланите, а маските им висяха отзад на гърба… това видя Стреч, преди да се плъзне бавно надолу по стената, притиснал с длан корема си. Топло и лепкаво течеше измежду пръстите му, а светът се въртеше, въртеше, въртеше…
Много време по-късно усети някой да го бута и мъчително отвори очи. Много болеше.
Очакваше да види кой знае какъв кошмар, но беше само оня смешният, опулен изумено срещу му иззад дебелите си очила.
— Какьво йе штанало? — попита Дейви с мекия си акцент.
— Силия… — Стреч болезнено си пое въздух. — Къде е Силия?
— Нъна-ам. Щьо?
— Близ… — Господи, само как болеше!
— Близнацьите? — Дейви най-сетне стопли и кимна. — Стой тъй.
Имаше кървави петна по костюма му за работа, помисли си Стреч, помъчи се да стане и припадна.
Когато пак се съвзе, вече си беше в леглото. Дейви се занимаваше с превръзки и мехлеми. Беше намерил и онова тъпо нещо си, дето преди две години Силия го прие вместо наем от един от западащите нещастници, оня умря два дни след това; беше някъв си автодоктор ли, що ли, не го бяха ползвали, но сега Дейви май доста сръчно му човъркаше чаркаляците.
— Силия… — настоя Стреч, но от гърлото му се чу само квакане.
— Ея там отсреща! — Дейви махна към дивана под прозореца. — Нея я скърпих, ма са я били зле. И…
— Добре съм, нищо ми няма! — Силия звучеше много зле, напротив на думите си.
Стреч изръмжа, но този път нямаше сили даже да се надигне.
Болеше и докато автодокторчето пълзеше по раните му и ги кърпеше, но той не припадна.
— Къде отидоха? — попита Дейви по едно време.
— Нънам, ама бяха с овлажнители… парите… парите… а-ах!
Силия омаломощено се обади от мястото си:
— Взеха само петдесетачка, дето Трампа закъсня да я даде вчера. И ония резервните…
— Ако го бяхме дочакали… щяха да вземат всичкото! — Стреч пак изръмжа, този път щото докторът яко заби иглата в хълбока му. — Само да ги пипна копеленцата…
— Лежи и почьивай! — нареди му Дейви. — Ся да свършим и аз ще ги пипна!
Много болеше, но Стреч успя да се засмее, преди да припадне пак.
Когато се събуди, навън се стъмваше. Силия беше седнала и го наблюдаваше. Имаше шев на лицето, и синина под окото, и още шевове по ръцете, и я бяха горили по краката, Северът да ги тръшне, и изглеждаше зле, но…
— Лошо са те порнали! — каза тя срамежливо.
— Ще ги убия! Къде е Дейви? Кажи му да… по дяволите, боли!
— Лежи си… Тия шевове тряба да се срастнат. Дейви излезе… — тя изхъмка. — Мина от тук на тръгване. Носеше… овлажнител. И меч.
— Ха!
Силия сви рамене, стана и тромаво се упъти към кухнята. Вървеше много внимателно и Стреч пак изръмжа, като си помисли какво точно са правили ония двамата с нея… Ако имаше поне някакъв шанс да ги пипне, каза си, щеше да хукне на момента, ама кой знае къде бяха забили вече.
По-късно, като видя точно какво не бяха успели да му направят на самия него в бързането, преосмисли мнението си и горещо благодари на Севера, че и той и Силия са още живи.
Три дни по-късно, когато Стреч вече беше почнал да става и раната на хълбока му беше станала на надута зачервена резка, и постепенно почваха да го хващат бесните, пред пансиона паркира една съвсем малка и много запрашена караванка. На покрива й, зад картечницата, бяха закачени два мотора. Стреч я видя от прозореца и първо изруга яката, понеже тези мотори ги познаваше. Един дискохвъргач, това му бяха оставили Близнаците, но моментално го награби — поне за успокоение.
— Копелетата са се върнали, Силия! — извика. — Ела тука, Северът да те тръшне!
Но не бяха копелетата. От прозореца ясно видя как само един слиза от караванката и не беше от Близнаците. Ама имаше нещо страшно познато, понеже шофьорът носеше екзоброня и шлем, и визьорът му беше черен, а в ножница на гърба му стърчеше ей-такъв грамадански меч.
— Който и да е, — каза Стреч на Силия и й посочи да клекне зад дивана, — не идва за добро.
Може и да грешеше, понеже оня ми ти позвъни отдолу преди да се качи. И на вратата даже почука.
— Аде де! — прикани го Стреч заплашително.
Оня с меча отвори, надникна и размаха вместо бяло знаме два омотани овлажнителни колана:
— Кротько бе-е, спипах ги! — и чак тогава влезе.
Вървеше леко приведен, лявата му ръка висеше на милиметри от пищовчето на кръста му, дебелите подметки на овлажнителните ботуши пружинираха лекичко… приличаше на някой пустинен рънър, дето се промъква към плячката си, помисли си Стреч и притеснено промърмори:
— Дейви?
— Аха… — оня вдигна визьора си и се ухили изотдолу. — Стрьеснах ли вйи?
— Северът да те тръшне, ангелите ми изкара! — призна Силия. — Откъде взе тая маскировка?
— Това са мйи пустинните партакьеши. Йето… — той им подаде коланите. — Повьечето парйи са тука. Моторьите ша продам, щот… — сви извинително рамене и бронята се размърда като жива по него. — Такьвоз де, нйе беше евтино прьепускане след тях. Ама квот остане, за вась сйе. — и си излезе.
На прозореца Стреч го видя да се качва в караванката и да потегля. По-късно се върна — пеша, с меча, овлажнителя и омачкания окървавен костюм, с който допреди беше ходил на работа. И даже се опита да им даде остатъка от парите от моторите, но Силия не щя да ги приеме. Каза, че и на него му се полагал хонорар. Дейви се засмя и рече:
— Аз сьи го получих вечье. Но ще ги взьема, ще ги взьема…
