Долу спи убиецът

* * *

Беше беден квартал, железницата минаваше наблизо и силовото поле на купола отстоеше има-няма на десетина метра от последните къщи. Би могло да се каже, че мястото е еквивалент на Стената на Куполите, ако Северните провинции можеха да имат Стени. Само дето беше… ами, различно. Много по-спокойно, на първо място. Измамно спокойно, не на последно.

Поне за това си мислеше Стреч, седнал на стълбите пред входа на пансиона. И за Дейви, за него мислеше много. Вече два месеца, откак оня си беше събрал багажа и си беше ходил, но още го мислеше. Силия казваше, че в пансиона хората не се задържали много, понеже тук идваха на път за Нагоре или Надолу и накрая все си отиваха. Чудеше се Нагоре ли е дръпнал Дейви или Надолу и понякога му горчеше в устата. Особено като се сетеше за онова списание, дето Силия го беше домъкнала миналата седмица — „Пустинно сърце“ ли, „Пустинна кръв“ ли, нещо таквоз да беше. Вътре беше оня разказ и Стреч много настръхнал го изчете, щот не беше глупак и знаеше да вижда какво всъщност е написано.

ДЕЙВИС ШЛЬОВОТО

БЛИЗНАЦИТЕ

Така се казваше.

И така започваше:

„Там, на ръба на пустинята, беше фермата на Хакензи и мнозина минаваха от там; някои отиваха в Сърцето на ада, а други се връщаха. Като Килдаун например. Още като видя двата мотора отпред обаче, му стана ясно, че нещо не е наред и се разбърза. Намести виртуалните очила по-плътно и пусна оптиката…“

Може и да се разправяше за Килдаун, и дъртия Хакензи, и хубавата му дъщеря, ама на Стреч историята му беше прозрачна и колчем се присетеше, все се пипаше по отдавна зарасналия белег и по трите грапави линийки на врата. Ако и кутрето го беше закачило, щеше да му порне сънната артерия…

И други работи се разправяха вътре и на тях вече им вярваше. Сто процента. Например:

„Килдаун заора мотора и слезе да огледа следите. Не му трябваше оптика да види, че Близнаците са нощували тук — имаше много утъпкани следи, две целофанчета от слашка и даже бучица овлажнен пясък, който подсказваше, че на някой от двамата не са му издържали нервите да си пие собствената вода и вместо това се е изпикал извън овлажнителя.

Килдаун се захили — стенаджийчета, такива си бяха. Глупаци. Пък и им лазеше по нервите да го мяркат от време на време как ги догонва с караваната, макар че нарочно караше бавничко, за да не ги стигне прекалено скоро. Но май щеше да трябва да смени темпото, понеже те цепеха на сляпо и съвсем щяха да се отбият от пътищата.“

Стреч чудесно можеше да си го представи: двете хлапета на ръба на нервна криза, бяха обрали просто някакъв си смотан пансион — и то неуспешно! — и неподготвени бяха забили в пустинята, и някой ги преследваше, неумолим като зъбат червей…

„Килдаун застана на върха на дюната и се разкрачи.

— Хей! — викна им отвисоко.

Единият Близнак вдигна глава и се втренчи в него. Погледна набързо към брат си и попита:

— Вода да имаш?

— Имам — съгласи се Килдаун.

— Може ли… да ни продадеш малко? — Близнакът му се ухили, гримасата изглеждаше зловещо иззад маската му.

— Тоя мотор ми изглежда зле! — Килдаун се спусна по дюната. — Май нещо спирачките, мм?

Вторият Близнак тромаво се понадигна. Според пустинния войн, единият му крак беше строшен при падането.

— Вода… — натърти първият.

— А, да… Момент.

Килдаун пак се разкрачи, присви очи и понамести уплътненията на овлажнителя на слабините си. В настъпилата тишина отчетливо се чу съскането на струйката, как тече в системата. Вътрешните пречистватели и помпата заработиха.

— Не, не такава вода! — простена вторият Близнак.

— Що, да не си нещо спицялен? — ухили му се Килдаун. — Според мен заслужаваш да я пиеш даже непречистена, боклук!

И точно тогава му скочиха.

С голямо нетърпение беше чакал този миг — кажи-речи два дни. Завъртя пукалцето в кобура му и простреля пострадалия Близнак в здравия крак, докато измъкваше меча от ножницата му. Кондензаторът беше пълен.

Вторият Близнак му налиташе с щръкнали блейдове, май хич беше забравил собственото си пукалце. Килдаун го цапардоса с меча и му изпразни целия заряд отгоре. Другият тъкмо падаше с писък и войнът за всеки случай му дооткара пълнителя в главата. И без това с два ранени крака и само на слашка хлапето нямаше да стигне далеч.

Тряснатият с шока още се търкаляше по пясъка и се гърчеше, а блейдовете му неконтролируемо изскачаха и се прибираха. Май си беше сложил и някакви вътрешни приставки, реши Килдаун — токовият удар направо им сбърква хидравликата на тъпите куполници. Почака го да се посъвземе няколко секунди, тъкмо кондензаторът да се зареди отново, после пак го трясна.

Втория път хлапето остана да си лежи кротко. Килдаун ги претърси и двамата и им събра де що багатерии имаше. Повечето не бяха ценни работи, като изключим парите, дето ги бяха завлекли от фермата на Хакензи, но все щяха да влязат в действие.

Когато докара караваната да качи моторите на нея, хлапето беше почнало да идва на себе си, макар че още не можеше да си овладее разбъзиканата нервна система.

— Найш кво, — каза му Килдаун, — хей на! — разкрачи се, присви очи и тоя път до край си пусна водата. Убеди се, че помпата си е свършила работата, откачи манерката от кръста си и я хвърли до оцелелия Близнак. Имаше към петдесет литра още в караваната, на малкия това щеше да му е полезно… беше видял мемнопаяци недалеч. Трупът щеше да ги привлече за нула време.“

Стреч въздъхна и си запали цигара.

След малко Силия излезе и седна до него. Поседяха, позяпаха, помълчаха. Накрая тя каза:

— Знаеш ли, радвам се, че го няма вече.

— Ъ-ъ?

— Долу да спи убиец, не е шега работа. Тъй де, истински пустинен войн…

Стреч пак изхъмка.

Тъй свършваше разказът:

„Привечер Килдаун проследи с оптиката, как Близнакът се мъчи с блейдове да пребие три мемнопаяка и доволен потегли към фермата. Чудовищата щяха да пируват тая нощ.“

Стреч допуши цигарката си, прегърна Силия и продължи да размотава ленивото кълбо на мислите си. Триста нюлъра, побой, изнасилване… много страх, два човешки живота и една пикня. И един разказ…

— Чудя се, — промърмори унесено, — дали си струва такава цена…

— А? — сепна се Силия.

Притисна я по-силно към себе си, но не можеше да спре да мисли за Дейви… и за Близнаците. Най-вече