— Дотук сме — повтори. — Кой каквито проекти е правил, ще му се плати. И край.
— Ама как? — посмя да се изуми Роджър. — Тъй де, нали…
Дейви просто сви рамене.
Дописах последния ред, блъснах сейва, прехвърлих всичко на чекмеджето и проверих набързо да не би нещо да е останало в системата. Не беше. Извадих кутията с диска и включих транснет-връзката на компютъра. Уф, край.
Добре де, оставаше ми и да редактирам програмата, че работи, това ясно, но трябва да я почистя и да я направя наистина бърза, и прочие, но засега стига толкова. Нека поотлежи… имам още десет дни до предаването й. Важното е, че си бях заработил джобните за месеца и можех с чиста съвест да ходя да проливам кървава пот от утре.
Отскочих до кухнята да взема бира — няма такива екстри като автобарче в стаята тук на Стената — и се жакнах пак. Чисто удоволствие е безбрежният Транснет да се разстеле пред очите ти и в главата ти, след като втори ден си цамбуркал само в малката си домашна системка.
Две години бачках на черно — през първата имаше много работа за базови 3D-та; към края й дойде модата на метаморфистите. Мога да метаморф-програмирам… просто не съм добър. И в базите съм мърляч, но там, стига чудото да работи, никой не го е грижа… метаморфистиката изисква неща над нивото ми. Тъй че в края на годината се оказа, че едва връзвам двата края и имам само един постоянен работодател, който за нещастие бавно затъваше. Какъв ли избор имах? Намерих си удобно местенце във ВК-парка — майтап на майтапите, грижех се за няколко сребърни акули, а не да се жаквам в тях — и се преместих наблизо; новата ми квартира беше почти на Стената… но мъничко извън нея. Така можех да си бачкам за собствено удоволствие и да не завися от пазара; някъде по онова време се намерихме и с Корблис; плащаха ми малко, но редовно… нещата пак се уредиха. Започнах да свиквам с тъпите акули, честна дума.
И после, миналата година, Дейви се свърза с мен да ми предложи сериозен проект. Не бях сигурен искам ли да приема тази работа… наистина не бях! Само че, междувременно, ВК-паркът взе да върви катастрофално на зле и предпочетох да се омета, докато е време.
Така дойдох тук на Стената, понеже беше евтино, и понеже офисът беше на три спирки на вътрешния рейсов — не ме питайте защо напредничавите КТ-компании си бяха харесали точно това каре, съвсем извън Центъра и на практика в Производствения сектор. И така започнах работа отново… истинска работа в истинска фирма.
Когато болката в хълбока и глезена ме накара да се изключа, вече минаваше един. Поръчах си поредния синтетичен бълвоч за обяд — как да не протестират вътрешностите ми после! — полях го с бира и се проснах в леглото. Не си правя труда да го оправям сутрин; пуснах си 3D-видеото, заметнах се с одеалото и се втренчих с невиждащ поглед в новините.
Обичам детските предавания. Предполагам, че просто съм едно непорастнало дете на кажи-речи христова възраст. Обичам и някои сериали, макар че са досадна работа. Всичко останало не ме вълнува — човешки гласове и фигури да разведряват самотния ми следобед.
След известно време се унесох — напипах на сляпо копчето на 3D-видеото, изключих го и просто се оставих сънят да ме отнесе.
Винаги съм се отличавал с добър сън — нищо не е в състояние да ми го наруши — но напоследък спя твърде много. Нищо чудно, имам ли друг изход за бягство от реалността? Жакването, докато имам пари да си го плащам — и сънят. Той поне нищо не ми струва.
Късно следобед се събуждам, правя си поредното кафе и пак съм на компютъра. Скитам безцелно из Нета — навестявам любимите си кътчета, обикалям призрачните структури на промишлените компании, разглеждам насам-натам. Нямам вдъхновение нищо да пробвам, от сума време работя насила; Корблис сигурно също го е забелязал, но на такива като него не им пука, докато програмите ти действат достатъчно бързо. Когато започнат да се провалят, тогава става лошо — но пък, от друга страна, такива като Корблис просто не ти дават право да се провалиш повече от веднъж.
Боже, какви добри времена бяха! Почти като в „Кронос“. Само дето не бачкахме за себе си, което беше съществената разлика. Имахме дълъг правоъгълен офис с бежово-бели стени; осем работни места и право на безплатен достъп до Транснет. Разполагах с превъзходна новичка конзола, свързана с големия промишлен сървър на компанията… все едно хвърчиш като наслашкан. Хм, да, някои от момчетата ползваха слашка, разбира се. Не и аз… винаги ме е било страх от загубата на контрол. Пък и не съм рейдър, хакер, нещо такова. Не ми трябва да хвърча, за да си правя базовото програмиране; по-скоро слашката ми пречи да мисля ясно. След мен Дейви доведе още двамина от „Кронос“ и пак си бяхме заедно всички.
Месец-два и потънахме в удобната работна рутина. Сутрин започвахме работа късно: почти на обяд всъщност. Лично аз си ползвах времето да поспя… и евентуално да побачкам на черно. Никога не съм си прекъсвал връзките с Корблис, макар да не съм и вярвал, че само на него ще увисна някой ден. Та, идвахме на работа… преглеждах какво има да се прави, после се жаквах и час-два отделях на Транснет — безплатно ти го дават, промишленачката те подкрепя, как да не яхнеш вълната? Към три зарязвахме работата и отивахме на обяд, всички заедно. Наблизо имаше страхотно ресторантче, истинско имам предвид, никаква синтетика даже и в избора на бири, и не беше скъпо. Позволяваха ни голяма обедна почивка… нормално, не можеш да висиш жакнат в проект по цял ден. След солидното хапване се връщахме да си доработим, накрая пускахме някоя стрелялка и до късно вечерта оставахме да се трепем един друг. Как да не играеш, когато промишленачката те акселелира като ракета?
Господи, чувствах се като нормален човек отново… колко време — две години или повече? Много беше, във всеки случай… тъй де, не бях бачкал на място, където да съм сред нормални хора. И аз потънах в работната си рутина — душ преди работа, задължително чисти дрехи. Дори си пообнових гардероба и не забравях да си почиствам дупката на Стената. Господи, да принадлежиш към някаква компания; да си част от колектив… бях забравил колко приятно е това. Позволих си даже да помечтая за след приключването на проекта — велик екип бяхме; нямаше начин да не ни използват и за още нещо след това… добри базови програмисти в днешно време със свещ да ги търсиш посред бял ден.
Когато болката за пореден път ме кара да се изключа, подушвам подозрително почти чистата си тениска, замислям се за момент дали да не взема душ и се отказвам; на кого му пука приличам ли на нормален човек или не. Из стаята се въргалят боклуци, леглото е неоправено, компютърната маса — затрупана с празни кутии от цигари. На кого му пука? Навличам тениската, пъхам кинти в джоба и излизам. Полага ми се вечерната бира — пак надолу по променадата, засядам на обичайната си маса в кафето, пия си бирата и този път взимам „Вътре-вън“, стенаджийската паперка.
Кварталните пияници се събират полека-лека, осветлението постепенно отслабва и в тъмната вода отвъд силовото поле започват да искрят силуетите на дънни риби. Пръсват се панически — вечерната трансконтинентална совалка избучава глухо, гмурва се във входния си тунел… рибите пак се връщат.
Бавно си пия бирата. Не мога да си позволя да пиянствам — просто нямам нужните средства. Корблис с дребните си задачки и дребните си пари ми позволява да си плащам наема и да водя празното си съществувание… и толкова.
Накрая се прибирам, недочел „Вътре-вън“, пак засядам пред 3D-видеото. По някое време си лягам.
Него ден бях подранил. Още към три месеца до приключване на проекта; нещата вървяха малко с краката нагоре и, ако трябва да съм честен, всички си бяхме виновни — когато не бачкаш за себе си, не изпитваш и същата стръв за работа. Закъснявахме с крайните срокове на етапите. Предпочитахме да блъскаме стрелялки, вместо съвестно да си изпълняваме задачите до край. Но, по дяволите, това беше корпоративен проект; всички знаят какво е в компаниите и че сроковете никога не се спазват.
Само Дейви беше подранил като мен… И Нордърн, шеф-проектът, метаморф-програмист от съседната стая. Влезе, облегна се на бюрото ми, погледа ме малко как лениво човъркам версия хикс-та на един закучил се алгоритъм, чиито спецификации променяхме вече за незнамкойси път.
— Трябва да поговорим — отбеляза.
