— Секунда само… — отзовах се и блъснах сейва. За следващия проект щеше да става дума, предполагах — или за закучилия се алгоритъм.
Нордърн обаче ме изненада. Наистина заговори за алгоритъма… и малко след това, за факта, че задачата явно не е в областта на базовото 3D програмиране.
— Няма да стане по този начин — поклати глава. — Говорих вчера с едно приятелче от КТ- факултета.
Кимнах. И на мен започваше да ми се струва, че не е този пътят.
— От утре започва — осведоми ме Нордърн. Не метаморф-програмист, по-скоро транснет-комаджия ни трябваше, мен ако пита… и сигурно за такъв ставаше дума. Нордърн винаги се е отличавал с добрата си прогностика.
Пак кимнах, чудех се къде ли ще го сложи. При нас нямаше място за девети човек. Може би при метаморфистите? От друга страна…
— Това означава, — допълни Нордърн, — че засега повече не си ни нужен тук.
Не наблегна на „засега“, по-скоро като че ли се опитваше да ми подаде фалшиво успокоение.
Беше като удар под кръста. Много болезнено. Улуфт. За част от секундата имах чувството, че пропадам в небитието — сърцето ми не бие, не мога да си поема дъх. Цяло чудо, че успях да запазя приветливия израз на лицето си; сигурно бях пребледнял, но наоколо нямаше огледало да се видя. Във всеки случай, гласът ми прозвуча съвършено нормално, когато казах:
— Ами, добре. Ще си разчистя конзолата. Няма проблем.
— Можеш да…
— Утре ще ти я предам. Наистина се надявам транснет-комаджия да оправи работата — ухилих се, съвършено естествено излезе.
— Парите за месеца…
— Да, да, няма проблем! — пак се ухилих. — Отивам да разтребя.
И това беше.
Божичко, имах чувството, че вече съм умрял. Същата вечер, докато се самосъжалявах пред 3D-видеото, се обади едно приятелче от борсата, със задача. Двумесечен проект, макар и ниско платен. Ако не беше той, сигурно да съм излязъл в океана без маска. Пък и да не забравяме счетоводителката.
Събуждам се все едно изплувам от бездънна помийна яма. Очите ми лепнат за сън, първият ми порив е да се обърна на другата страна и да продължа. Опипом включвам 3D-видеото; 787-ми купол били открили подводната база на атентаторите на совалката, пратили цял отряд подводничари да я атакуват, онези били разбити, сега се канели да торпилират… От изкуствено бодрите гласове на водещите още повече ми се гади.
Обръщам се на другата страна и се втренчвам отчасти в екрана, отчасти в пода, а най-вече в ръба на чаршафа си. Станал е мръсно сив от употреба… кога ли съм се канел да се къпя и да го сменя? На пода под носа ми се въргалят чифт смрадливи чорапи и до тях са хвърлени дрехите ми. Прах, дребни боклучета, цигарена пепел, бирени кутии и тук-там трохи осейват самия под. До 3D-видеото стоят на куп няколко мръсни чинии.
Неохотно спускам крака на пода. Мога да усетя собствената си телесна миризма, докато седя гол на ръба на леглото, но както всяка сутрин, съм прекалено сънен и неадекватен за да се стресна от самия себе си. Нахлузвам панталоните, отивам да си направя кафе, пътем запалвам цигара. Вкусът в устата ми е отвратителен, все едно някой е пикал вътре.
С кафето и фаса в ръка се връщам и сядам пред компютъра. Най-вече пуша, постепенно на дъното на чашата се събира утайка, по която плуват сметанени съсиреци. Докато шаря из системката си и човъркам частните си проектчета, и се боря със сутрешното гадене, лениво разсъждавам, че е крайно време да направя нещо със себе си. Например да си променя живота… като почна от дребните неща: боклука в утилизатора, почистване на стаята, прането да се занесе в пералнята, да не забравя и чаршафите; и една баня и бръснене няма да ми навредят… може да се подстрижа например. Или да си боядисам косата. И да ида да си ремонтирам глезена и нокътниците. Защо не?
Ровя за цигари из боклуците по бюрото и не намирам. Неохотно се надигам, навличам си вече не съвсем чистата тениска, пъхам кинти в джоба, излизам. Напречният коридор е празен.
От десет съм в счетоводната къща оттатък станцията на совалките… то не е къща даже; счетоводителката и аз — на черно — да си прилагам уменията по базово 3D програмиране, за да й оправям базите с данни; цял ден кръжа във вихъра на многоцветни числа, които за мен нищо не значат, и правя прости формули, и подреждам нещата така, че доходът на Стената да излиза един за пред любимия ни кмет и съвсем различен за истинските стенаджии. Не бих го нарекъл работа — пълна глупост е, сортирам числа на част от процента от потенциала си и скучая безумно. Докато дирижирам вихъра, си мисля за пари — и може би за рейд в Транснет, чрез който да ги смъкна от някой балък, но няма да го направя… мърляч съм си, и ми липсва инструментариум, и това не става без подкрепата на яка промишленачка. Рейдърите го имат; аз не.
И привечер, с бира на обичайната ми маса в кафето продължавам да витая лениво. И сутринта е съвършено същата. Очаквам нещо да се случи. Историята на моя живот.
Информация за текста
© Елена Павлова
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1008]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:45
