Грубо в мозъка

Той няма да вземе да крещи просто така: съмнявайте се! А ще изкове цял арсенал от мисли, предизвикващи и подстрекаващи към съмнение. Необичайни стимули, извън програмата за уеднаквеното виждане на околния свят, оформено в резултат на перманентното образование, което манипулира съзнанието. Стимули, които да действат от само себе си и да освобождават верижни реакции, изразени в дезориентиране, съмнение и желание да се потърси и открие някакъв отговор, който да е, може би дори закодираният израз на предизвикателната мисъл. Зависи от потенциалните способности на субекта и неговия повече или по-малко богат „енцефалографски печат“. Единствено той знаеше.

Щеше да изкрещи, да изреве в главата си: Не вярвайте, не вярвайте вече на нищо и на никого, вярвайте само на себе си, когато мечтаете за бунт, правда, мир и ЩАСТИЕ. Но те не съществуват. Векове са се изнизали, откак сте мислещи животни, а сте запомнили само това, защото дребни хитреци са ви го набили в главите. Повярвали сте и все още вярвате, че утре благодарение на вас ще дойде Златният век или че вчера той може и да е съществувал благодарение на други, но е бил унищожен поради нечия грешка. Мятате се между минало и бъдеще и дори не забелязвате как неизживяното настояще изтича между лапите ви, огромните ви лапи, протегнати към химери, с жаждата ви за любов, преглътнатата нежност, сподавените ви протести.

Помъчете се да си представите, че НОРМАЛНО може да се римува с КРИВО- ЛЯВО, помъчете се, докато се почувствате съвсем зле от дисонанса!

Ето какъв ще бъде неговият вик.

Ще извика и думи, прочетени в книгите за миналото. Онова, истинското. За дългия път и безсмисленото дирене на абсолютното щастие, сподавило кратките мигове на покой и блаженство, дребните нещица, които ни привързват към света. Ще крещи прочетени и скътани в паметта му фрази, чиито автори бе забравил.

Защото друго приемливо решение за него нямаше. Защото, бидейки творец, той искаше да сътвори хората и да ги направи свои съучастници, различни нему и равни нему.

Защото беше луд, особен, нелегален странник в божиите бордеи.

И, разбира се, беше самият бог. Като други преди него, които бяха крещели на всеослушание, ала не ги чуха, защото им липсваше високомерие, дързост и истинска воля за измама.

А той обладаваше високомерието, измамата и тайната на безименното.

Името му нямаше да узнае никой.

Глава първа

Лош бе този ден за Надя Кадрини.

Късен септемврийски ден, сив, почти студен в сравнение с пороите горещина, изсипали се над града през юни, юли и август.

Това оловно небе, намръщено като някой шпионин зиме, този пронизващ вятър, който фучеше по улиците, навярно бяха до голяма степен виновни за мрачното настроение на Надя.

Тя седна в колата си, спряна до тротоара, и постоя така, мислейки си откъде да започне този следобед. Запали цигара.

Боже мой, нещо все пак не беше както трябва… Или просто не й вървеше? Само да блесне слънцето и всичко ще се оправи, нали?

От една седмица беше постъпила като продавач-представителка в „Том-Фил“. С много добри препоръки за професионалната й подготовка. Разбира се, нужно беше да се обиграе в практиката и всички от фирмата признаваха, че е потребен един период на адаптация и обучение в хода на самата работа. Чудеса не ставаха. А Надя би желала да блесне още с постъпването си. Но и това беше нормална реакция на дебютантка. Всички бяха минали през този стадий: така казваха нейните колеги. Както и да е…

При това само допреди шест месеца „поклонничката на свети Петър“ Надя Кадрини живееше в 2026 година. Обаче неотдавнашното обединяване на нейната църква с Всесветското християнство я изстреля с един удар деветнадесет години напред, в 2045 година — според официалния календар. Административно погледнато, това всъщност не променяше нищо. Открай време беше жонглирала с датите. Трябваше само да се пренастрои психически. Беше едновременно объркващо и успокояващо да се чувства напълно в нормата. Най-травматизиращото идваше от друго. Не се свикваше лесно с мисълта, че необузданият стремеж към обединение на папата „дисидент“ Йоан-Павел Х можа тъй лесно да го подхлъзне в лагера на прогресивните неокатолици на Еварист I.

От петнадесетте клиенти, посетени за три дни, бе получила само една нова заявка и едно последно потвърждение за включване на приемник.

Ужасен резултат, според нея.

Най-отчайващото беше, че претърпя непростим провал при почти сигурни клиенти. Бяха й предали списъка, останал от някой си Даниел Монклеман — продавач, който бе напуснал фирмата поради умствено заболяване, бил свестен човек, според старите служители. По негов адрес се носеха какви ли не слухове. Твърдеше се дори, че бил замесен в онази работа с покушението срещу Диф Билби, ама иди разбери точно какво е станало… Имало е наистина някакво покушение, но тъй като действаше закон за защита на неприкосновеността на гражданина, самоличността на умопобъркания се пазеше в тайна. (Всъщност Надя бе склонна да приеме, че е било някаква шумна рекламна история…) Та бог знае в коя клиника бе Монклеман, а да тръгнеш да тръбиш из улиците, че бил замесен в някакъв скандал, не беше нито разумно, нито от полза за фирмата.

Пък и фирмата си имаше други грижи.

И най-голямата от тях беше точно това необяснимо спадане на цифрата на продадените ОПС за миналия месец, главно в Стар Париж — но явлението се наблюдаваше и в няколко провинциални града. Никакъв икономически фактор не обясняваше това събитие, а внимателните проучвания на продажбите на „Том-Фил“ въобще не го бяха предугадили. Политическият климат беше сравнително добър, програмите, които петте мрежи разпръскваха, бяха превъзходни. Чудно, наистина.

Най-обидното за Надя беше това, че клиентите от списъка на нейния предшественик сега категорично й отказваха. Пресен пример за това бе семейство Жил и Рита Окдей, от които току-що си бе тръгнала. И двамата бяха служители в „Карбусолей“, дори бяха внесли предплата. Финансовото им положение беше добро, бъдещето им в професионално отношение беше осигурено. Банките бяха потвърдили покупката… и хоп! Сега си искаха обратно предплатата. Вече не държали да имат приемник ОПС. Стигал им старият академичен телевизор, който впрочем почти не пускали — бяха добавили те. Възможността да се слеят с човешката общност приеха хладно. Не че бяха враждебни, настъпателни, не… обаче бяха дяволски непреклонни в решението си.

Надя ги увещава цял час. Резултат: нула. Пълен провал. Фирмата щеше да върне предплатата.

В „Том-Фил“ твърдяха, че този застой, макар и необясним, няма да продължи дълго.

Хубаво, казваше си Надя. Въпреки че засега я мъчеше парещото чувство за лично поражение.

И на всичко отгоре, тая сивота наоколо!

Тя смачка в пепелника двете трети от цигарата и машинално пусна инфрарадиото. Тиха отморяваща музика нахлу в главата й. Не беше много гладна, но все пак подкара колата към ресторанта на някой си Алдо Каванети — препоръчваха й го горещо всички нейни колеги. Градската сигнализация й съобщи най- подходящия маршрут дотам, но тя не обърна внимание. Умът й беше другаде.

А настроението й беше спаднало катастрофално.

Дори взе да се пита дали професионалното ориентиране не се бе излъгало в нея. И въобще какво я бе тласнало към тази работа. Каква ужасна мисъл — да се пита дали професионалното ориентиране не се бе излъгало в нея…

,

Информация за текста

© Пиер Пьоло

© 1986 Денка Дамянова, превод от френски