Грубо в мозъка

докрай предначертан?

— Бих желала…

— Ето за какво съм дошъл — каза Диф. — Върнах се в магазина. Имам нужда от някой, който да се заеме с подреждането на нещата, с продажбата… накратко, с всички тези работи.

Тя побледня.

— Няма да мога, Диф!

— Не става дума за това. А за следното: дали ще ти хареса?

Летита го гледаше, сякаш той бе олицетворение на ужаса. Постепенно този израз се стопи и замени с объркване, после с някакъв строг покой и напрегнат размисъл.

— Мисля, че да, Диф.

— Продадено! — провикна се Диф.

А Летита заотстъпва:

— Ама аз няма да мога!

— Не се и съмнявам, че ще можеш Лет… Много е лесно, ще се научиш. И дори много бързо, щом ти харесва. Научила си се да спиш с всякакви, а то не ти е било чак толкова приятно. Май не си и помисляла за някакво удоволствие.

Летита поклати глава от ляво на дясно. Сълзи блестяха в ъглите на очите й.

— Диф, трябвала си вървиш — каза тя. — Бързо… защо аз? Толкова други има, дето…

— Ей тъй: ти.

Диф стана.

— Отивай си бързо, Диф Билби. Не знам. Вече нищо не знам и… трябва да помисля. Трябва да… Иди си, Диф.

— Ще ми се обадиш ли? Ще ми съобщиш ли отговора си?

— Добре, Диф.

— Тази вечер?

— Върви си, Диф.

Беше на прага, когато тя го повика със странно глух глас. Скрила бе лице в кръстосаните си ръце в един ъгъл на масата. От дъното на тази пещера тя извика, разтърсвана от ридания:

— Много те обичам, Диф!

— Аз също, Лет. Много те обичам.

Затвори тихо вратата и бавно заслиза по стълбите. На връщане пак улучваше тези отточни канали. Когато влезе в магазина, най-напред изхвърли старите си обувки в боклукчийската кофа.

Видеофонът иззвъня в три часа и дванайсет минути заранта. Диф, седнал на един стол с апарата в ръка, го включи веднага. Екранът светна и почистеното от грима лице на Летита се изписа в малкия овален екран.

Изтекоха повече от тридесет секунди.

— Мисля да приема, Диф — каза Летита.

Диф се усмихна.

— Забавно — каза той. — Когато някой казва „мисля да“, това те кара да си мислиш, че не е съвсем сигурен в отговора си…

— О’кей. Тогава да, Диф.

Диф кимна.

— Много те обичам, Лет. А сега хайде да поспим, а?

Тя кимна. Сама прекъсна връзката. За Диф Билби това бе една победа. Във всеки случай приятно му беше да си мисли, че е така.

24

Всъщност терапията беше съвсем проста. В 87% от случаите тя даваше възможност за умерено дълготрайно възстановяване. „Умерено възстановяване“ означаваше, че болният Даниел Монклеман би могъл да бъде приобщен към обществения живот на конфедерацията след съответно професионално преориентиране на личността му, като заеме длъжност, отговаряща на сегашните му способности, далече от мястото, където се е развило психическото заболяване (промяната в обстановката беше важна съставка от положителния фактор за възстановяване на психическото равновесие). „Дълготрайно“ значеше от три до петнадесет години. По-често петнадесет. Но за лекуващите от психиатричната клиника, истински чиновници — времето не беше важно. Времето беше подвластно на бога, както и всяко нещо на този свят, както всички създания, човешки или не, както всичко живо — както този нещастник Даниел Монклеман.

Неговият случай не бе единствен. В един неотдавнашен доклад Медицинският орден съобщаваше за малко повече от седем милиона души, настанени в клиниките на Обединена Европа поради умствено смущение, причинено главно от „умствено пренасищане“ с ОПС. Медицинският орден беше подчинен на Всесветското християнство. Имаше и други много по-малки клиники. Седем милиона болни, които смесваха действителните неща с видените в ОПС — това беше и малко, и много. Малко — в сравнение с всичките приблизително триста милиона граждани и другите случаи на психични заболявания, за които ОПС нямаше вина, и много — за техниците от телевизионните мрежи и фирмите-доставчици на приемници — последните обаче трескаво работеха за откриването на средство, което да отстрани за в бъдеще всички проблеми от „невронното пренасищане“: и щяха да го открият.

И така, Даниел Монклеман съвсем не беше сензация. Обикновена параноична шизофрения, примесена с натрапчиво мистично заслепение и нищо повече.

Ето защо и терапията не беше оригинална. Клин клин избива и затова прибягваха до персонален директен ОПС. Този метод беше нееднократно потвърден.

„Извън машината“ (такъв бе използваният термин) или, ако щете: изключен, Даниел Монклеман се мяташе и гърчеше в безмълвен кошмар на леглото си и трябваше да го връзват с каиши, за да го усмирят. Ала „към машината“, ще рече — в персонален ОПС, той се успокояваше духом и телом.

Клин клин избива…

А целта бе психически да свикне с причината за нещастието си, която по същество се състоеше в неправилното тълкуване на факторите ОПС поради преплитането им с фрагменти от изживяната действителност. Причината за нещастието му беше лицето Диф Билби и неговите творби. (Ето защо Монклеман се бе опитал да убие Диф Билби в налудничав пристъп на ярост, съчинявайки си една история за някакво негово отвличане и за разкрит от него международен заговор, ръководен от самия дявол… след това, през настъпилото временно облекчение, той искал, умолявал да се заемат с него и да го лекуват… оттогава насам болестта не му давала покой…) И тъй, той трябваше да опознае Диф Билби и да го разбере. Щял да дойде на себе си само след като е преживял, преживял и преживял миналото на този, който бе причинил неговото „изплъзване“. Нужно бе да разбере, за да се съгласи да оздравее, за да възвърне себе си.

Даниел Монклеман изстрелваше мъченичеството си, привързан към едно болнично легло, потънал в своя сън с ужасни кошмари, а от глъбините на клетия му мозък един лукав глас му нашепваше, че това е самата действителност.

След това се събуждаше.

С облекчение. Но беше болен, разберете, нещо не беше в ред, теглеше го към бездната, а спомените му се нижеха някак наопаки. Често имаше впечатлението, че изживява два пъти едно и също събитие, или пък имате злокобни предчувствия: например мислеше си, че Ким ще стане жертва на злополука в ОПС. Каква безсмислица. Казваше си, че някой ден ще трябва да се посъветва с лекар.

Ала най-много се страхуваше да не заспи — в съня си той се превръщаше в един друг човек, когото ненавиждаше, който живееше смахнато и беше си навлякъл невъобразими беди.

Всъщност истинската история на неговия живот би могла да започне ето така:

Имало едно време един двадесет и пет годишен младеж на име Диф Билби. Понякога той се замислял и си казвал, че в края на краищата животът му не е нито чак толкова успешен, нито чак толкова провален. И ако досега неговите мечти, надежди и стремления не се бяха осъществили докрай, то това, слава богу, не беше го и притеснявало…