Грубо в мозъка

нищо повече. Тя разбираше. После дойде мълчанието и бурята надделя. Дори да не бяха заглушавали емисиите, тя не би оздравяла.

— Но те нарочно попречиха да…

— И това е логично. Така трябваше да постъпят… При това положение можеш да си предаваш с години без никакъв резултат. Ким отдавна бе умряла. Само че аз не исках и да знам, това е.

— Да знаеш, да знаеш! Диф! По дяволите, сега нали знаеш какво са направили! Не те ли засяга това?

— Изгаря ме, Жан. Само че остави ме да се оправя сам с тая жарава. Тя си е моя. Ако те са отговорни за стореното от тях, аз пък отговарям за това, което знам. Ако ти искаш да захвърлиш всичко, направи го. Но каква полза има? Жан, важното е да останеш на мястото си и да помниш онова, което знаеш. Помисли над това. Нека гневът пари под краката ти, не се мъчи да избягаш от пламъците.

— И какво постигаме с това, Диф Билби?

— Денем и нощем, с отворени или затворени очи, буден или не, ти никога вече няма да спиш както преди.

Тази вечер двамата се напиха тежко с блудкава бира.

Близо месец след като бе го напуснал, Диф се завърна в своя магазин. Все още бе лято, жежко, понякога с дъждовни бури — такива невероятни бури, сякаш небето внезапно се продънваше и се изливаше като истински океан. На вратата бе сложено ново стъкло. Един месец… А на Диф му се струваше, че бе изтекло много повече време. Че не беше същото лято.

Отново се почувства стопанин на всичко наоколо. Най-напред подреди книгите и касетите, сред които „гостите“ на неговата скорошна слава внасяха известно безредие. Сетне се качи горе.

Дълго седя сам на леглото, където Ким бе лежала пет години, чакайки окончателната смърт, умолявайки го може би от глъбините на своя ужас, всеки ден — умолявайки го да не я свестява. Кой да му каже? Така ли бе или не?

Плачеше му се, а сълзите не идваха.

Зашета из къщи без особено желание. Щом слезе долу в магазина, и бурята избухна.

Прав зад вратата, Диф дълго гледа как дъждовните пристъпи връхлитаха един подир друг; постепенно лицето му се вкамени, а очите му се втренчиха сурово. Стоя така много след като пороят затихна. Сетне се съвзе, сякаш грубо го изтръгнаха от някакъв сън. Усмихваше се.

Запъти се към видеофона с надеждата, че бурята не беше прекъснала някъде кабелите. Апаратът работеше. Той позвъни във „Веселата хубавица“.

23

„Като в онези противни творби с подписа на О’Кейл или Бъртън Лавоайер!“ — помисли иронично Диф. Не можа да се удържи. Чу трополенето по стълбите и стана. Крачолите на панталоните му отдолу бяха мокри, вечните му овехтели обувки не приличаха на нищо: по пътя все улучваше отточните канали…

Вратата се отвори пред Летита. Все същата си беше, в работното си облекло на момиче сервитьорка… само че Диф не си спомняше да е виждал подобна усмивка у нея.

Изтече цяла минута.

— Е? — каза Диф Билби.

Летита блъсна вратата с крак и Диф я взе в обятията си. Тя се отдръпна веднага щом си размениха звучни целувки. Изглежда, се чудеше дали такъв изблик беше уместен или не.

— Диф, няма да повярваш, ама точно преди да позвъниш, мислех за тебе — каза тя.

— Разбира се, че ти вярвам. А за какво мислеше?

Тя отстъпи до масичката и опря о нея мършавото си задниче, като се облегна с две ръце и костите на раменете й изпъкнаха.

— Каквото често съм си мислила. Че повече няма да те видя. Че Диф Билби е станал голям човек и тем подобни. Знаеш ли, гледах всичките ти творби. Отначало ми беше трудно да си представя, че това си ти. Обаче, като слушах твоите творби… Божичко, Диф! Беше по-различно от онова, което си ми разказвал…

— Моля ти се, да не говорим за това — помоли Диф, като се усмихна, за да смекчи сухотата на гласа си.

Тъмна пелена обви гримираното лице на Летита. Тя отново стана такава, каквато я знаеше открай време: момичето-мълчание, момичето-слушател.

— Не, не — каза той тихо. — Аз не исках… наистина всичко това вдигна голям шум. Малко ми дотегна. Радвам се, ако ти е харесала творбата, но… не знам какво да ти отговоря. Лет, не съм дошъл да слушам комплименти.

Нова светлинка проблесна в очите на Летита.

— Променил си се — каза тя. — Положително.

— Уха! — каза той. — Отслабнах с десет килограма.

Двамата се засмяха. Беше ли й казвал някога Лет? Тя се засуети, предложи му нещо за пиене, попита го дали е гладен: той прие и питието, и храната. Хапнаха и пийнаха, седнали от двете страни на мъничката масичка. Момичето-мълчание разказа хиляди неща. Диф слушаше. Чувстваше се толкова добре и умиротворено, че за сетен път Летита се излъга за причината за усмивчицата, която постоянно се мяркаше в брадата на Диф. Тя млъкна сепнато.

— Каква съм глупачка, а?

— Бога ми, не! — възкликна Диф. — Толкова обичам да те слушам. Затова ми се прииска да те видя.

— Само за това ли?

— Мисля, че да.

— Обикновено говореше ти, Диф.

— Така не бива да продължава… Мисля, че ми се е искало да прекарвам времето си с тебе, за да говоря. В деня, когато прибягнах до професионалните ти услуги, не ми провървя, така ли беше? Но за всичко друго съм идвал тук винаги с удоволствие.

— Много мило, Диф.

— Не знам. Не вярвам. Но това е истина.

— Много мило — повтори упорито Летита. — Сега, когато стана толкова известен, да си спомниш за едно паднало момиче от нощно заведение, което…

— Не — рече Диф, размахвайки ръце в знак на протест. — Всички момичета са паднали, Летита. И всички мъже са паднали мъже. Така е нареден светът: плащат ли скъпо, продаваш прелестите на вярата, на всички вери, на всички вярвания! Та били те духовни, религиозни, политически, научни и не знам що си, всякакъв етикет върши работа — обаче е необходим! Сексуални желания, извратени или не, необуздани наслади или поемани на малки дози по дълга програма за постигане на екстаза! Всички врати се отварят към едни и същи лабиринти. Всички сме клиенти, проститутки, сутеньори или велики начинатели от божиите нощни заведения. Ето това е истината, която гложди стомаха ми, Летита.

Тя (момичето-слушател) бе стояла със зяпнала уста. Може би бе изплашена? Диф се сети, че никога не беше я питал каква е нейната вяра. Запита я сега.

Тя сви мършавите си рамене.

— Мисля, че Всесветското християнство. Имам интерес от това, нали?

Диф сложи длани на масата, от двете страни на чинията. Каза:

— Избирала ли си, Летита? Искам да кажа: професията си. Ти ли си я избра?

Още едно свиване на раменете — боязлива светлинка в дъното на очите.

— Разбираш ли, не ми оставаше друго, след като ме ориентираха откривателите на индивидуалността.

— За бога, Летита, а твоите собствени стремежи! Твоята собствена преценка за това. Искам да кажа: ако ти дадат възможност да правиш нещо друго, ще се… решиш ли?

— Ако ми харесва, да. Защо не?

— Лесно е да се каже, Лет. Имаш ли желание за нещо друго, или мислиш, че животът ти е неизменно и