бизнесмен, на пътешестващ писател или на търговски представител. Използваше цял списък от имена и биографии, взети от подредената по псевдоними картотека, поддържана и редовно попълвана от Мосад. Сега името му отново беше Морис и отново беше влязъл в амплоато си на бизнесмен.
По време на различните си мисии той беше чувал за чистките, които перманентно течаха в „Института“ — кодовото название, с което служителите наричаха организацията помежду си. Плъзваха слухове за агенти, изпаднали в немилост, за провалени кариери, за смени по върховете и за промяна на приоритетите с идването на поредния нов генерален директор на Мосад. Нито един от тях обаче не успя да предотврати загубата на морал в службата.
Нещата се усложниха още повече с избирането на Бениамин Нетаняху за министър-председател на Израел — най-младият премиер в историята на страната, — личност, чиято кариера започна именно от специалните служби. Предполагаше се, че познава чудесно принципа им на работа, и то отвътре. Знае кога да се вслушва и знае докъде да спре. Въпреки това обаче още с идването си на власт Нетаняху предизвика недоволството на дългогодишните висши служители от разузнаването, като се намесваше в оперативната им работа в деликатни моменти, и то в случаи, които не бяха от неговата компетентност.
Отначало кампанията, подета с прекаленото усърдие на нов висш управленец, целеше да покаже, че държи да проникне навсякъде и да се увери, че нищо не се държи в тайна от него. Нещата обаче поеха в тревожна посока, когато не само премиерът, но и неговата съпруга Сара реши да надникне отвъд огледалото и да проникне в дебрите на израелското разузнаване. Тя учтиво поискала от старши служители на Мосад да й се обадят у дома и да отговорят на въпросите й под благовидния претекст, че следва примера на Хилари Клинтън, проявила интерес към делата на ЦРУ.
В иначе безличните, тихи коридори в щаба на Мосад в Тел Авив, отекнаха скандални слухове за това как Сара Нетаняху изисквала да и бъдат представяни психологически портрети на световни лидери, с които премиерската двойка предстоеше да се срещне у дома или в странство. Особено настоятелно било искането й за подробности относно сексуалните предпочитания на американския президент Бил Клинтън. Тя пожелала също така да прегледа досиетата на посланиците на Израел, в чиито резиденции щяха да отседнат тя и премиерът по време на задграничните си визити, като настояла да узнае дори доколко кухните там се поддържат изрядно чисти и колко често се сменя спалното бельо в стаите за гости.
Силно смутени от исканията й, служителите на Мосад обяснили на съпругата на премиера, че тяхната служба няма за цел събирането на подобен род информация.
Някои от ветераните бяха тихомълком отстранени от активна разузнавателна дейност, като им бяха възложени маловажни задачи, които не изискваха нещо много по-голямо от създаването на документация, която няма да бъде непрочетена. Осъзнавайки, че кариерата им залязва, те бързаха да подадат оставка, след което, пръснати по цялата територия на Израел, убиваха времето си главно с четене на историческа литература, като се опитваха да свикнат с мисълта, че са хора, принадлежащи на миналото.
Всичко това накара Морис с радост да приеме настоящата мисия, само и само да напусне Тел Авив, тъй като за него това беше шанс да се върне на бойното поле.
Операцията, която го отведе в Париж, му предоставяше за сетен път възможност да докаже себе си като агент професионалист, способен методично и без особени рискове да предостави нужната информация. В случая задачата му беше относително проста и за него не съществуваше непосредствена физическа опасност, с изключение на риска да предизвика по някакъв начин френските власти и те да се видят принудени да го изгонят от страната, разбрали специалното му назначение. Посланикът на Израел във Франция беше уведомен за пристигането на Морис, но не и за причината за посещението му. Това беше рутинна оперативна процедура — в случай на провал дипломатическият представител можеше да се дистанцира.
На Морис беше възложено да вербува нов информатор. На евфемистичния език на Мосад това се наричаше „дистанциран подход“, посредством който за сътрудничество се привличат чужденци. След два месеца упорита работа Морис смяташе, че е вече близо до успеха.
Негова мишена беше Анри Пол, един от заместник-управителите на парижкия хотел „Риц“, който обслужваше и като шофьор високопоставени особи и знаменитости — гости на хотела.
Сред тях беше Джонатан Ейткън, министър от последното правителство на консерваторите във Великобритания. Част от ресора на Ейткън включваше координирането на продажбите на оръжие и установяването на трайни контакти с оръжейни търговци от Близкия изток. Именно тази негова дейност предизвика „Светът в действие“ — телевизионно предаване, провеждащо свои собствени разследвания, съвместно с вестник „Гардиън“ да представи на обществеността репортажи, силно уронващи престижа на Ейткън, за връзките му с личности, които обичайно не можеха да бъдат забелязани в компанията на членове на кабинета. Ейткън заведе дело за клевета. Изходът на делото зависеше от разкритията за това, кой бе платил сметката на Ейткън за престоя му в „Риц“, когато се срещнал с арабските си контрагенти. В съда Ейткън заяви под клетва, че сметката е уредила съпругата му.
Чрез трето лице Мосад подшушна на следователите, които работеха за ответниците, че госпожа Ейткън изобщо не го е придружавала в Париж. Делото, заведено от Ейткън за клевета, се провали. Мосад, която от дълго време гледаше на дейността на Ейткън като на заплаха за Израел, успя в крайна сметка да го унищожи. През 1999 година, след продължителен криминален съдебен процес в Лондон, Ейткън беше обявен за виновен по обвинение в лъжесвидетелстване и бе осъден на лишаване от свобода. Съпругата му вече го бе изоставила и мъжът, който в продължение на години беше вървял по коридорите на властта, се изправи пред незавидно бъдеще.
Той получи ако не съчувствие, то поне разбиране, откъдето най-малко го очакваше — от Ари Бен Менаше. Някога той самият беше изпитал неволите на нюйоркските затвори след собственото си изпадане от длъжността координатор на разузнаването към министър-председателя Ицхак Шамир. Този пост даде на Бен Менаше рядката възможност да проникне в начина на действие на Мосад и на другите израелски разузнавателни служби. Той смяташе Ейткън за „човек, напълно убеден, че може да надхитри всеки. И в продължение на години беше успявал. Грешката му беше, че подцени Мосад, а тази служба не би спестила затвора никому, ако така й изнасяше.“
За разлика от Джонатан Ейткън, чийто живот след излизането от затвора нямаше особени перспективи, Бен Менаше направи зрелищно завръщане. През 1999 година той притежаваше солидна агенция за събиране на разузнавателни данни със седалище в Монреал, Канада. Сред нейните клиенти бяха и няколко африкански, както и редица европейски държави. Мултинационални компании също търсеха неговите услуги, тъй като се бяха убедили, че анонимността им ще бъде гарантирана от Бен Менаше.
Сред служителите му бяха и няколко бивши агенти на канадските секретни служби, както и други, които бяха работили за подобни израелски и европейски институции. Компанията предлагаше широк набор от икономически, индустриални и охранителни услуги. Служителите й умееха да се договарят с търговците на оръжие и добре познаваха правилата за водене на преговори с похитители. Не съществуваше град по целия свят, където те да не бяха установили контакти, много от които — създадени още от Бен Менаше по времето, когато бе водеща фигура в израелското разузнаване. Той и неговите съмишленици непрестанно актуализираха познанията си за сменящите се политически съюзи и често можеха да предвидят кое от правителствата на страните от Третия свят ще падне — и кое ще дойде на негово място. Малка и компактна, компанията на Бен Менаше в много аспекти наподобяваше модела на Мосад и „умееше да се прокрадва — както Бен Менаше с радост признаваше — като крадец посред нощ. Така трябва да е в този бизнес.“ А и за това се получават добри пари.
Снабден с ново канадско гражданство, той отново заработи с „принцовете и кралете на този свят… известните личности и онези, които използваха парите си, за да си осигурят по-надеждна защита. За всички тях информацията е власт и част от работата ми бе да им осигурявам тези жизненоважни сведения.“
В Лондон той беше чест гост на „Савой“. В Париж отсядаше в „Риц“, където бе посрещан с почести.
Малко време беше необходимо за Бен Менаше да открие, че хотелът продължава да е място за срещи на търговците на оръжие от Близкия изток и техните европейски партньори. Той засичаше информацията и с колеги от Мосад. От тях научаваше в колко важен център се е превърнал хотелът в цялостната стратегическа схема на Мосад. Бен Менаше беше роден шпионин — „доста отдавна разбрах, че няма нещо, което да чуя, и то да не ми свърши работа“, — реши, че си струва да наблюдава развитието на нещата. Именно това негово решение щеше пряко да го намеси в съдбата на лейди Даяна, принцесата на Уелс, и
