Разговорите между Доди и Даяна са прихващани от сателит и след това информацията е препращана на компютрите във Форт Мийд, Мериленд.
Макар моят източник да не можеше да даде неопровержимо доказателство, и той като мен беше убеден, че „важни части“ от разговора са били препредадени на ТКХ. „Оттам те щяха да преминат през мрежата на Уайтхол — британското правителство. Тогава всяка дума, изречена от Даяна, всяко решение, което беше взела, щяха да се превърнат в обект на интерес за определени хора от властта.“
Всичко това изложих пред Ари Бен Менаше. Отговорът му беше задоволителен, макар и донякъде разочароващ. „Много близо сте до верния ход, но колко близо — не мога да кажа.“ Положението на Бен Менаше беше ясно. Той се надяваше да подпише договор с Мохамед ал Файед, който да му донесе солидна печалба. Затова всяка информация трябваше да минава първо през него.
Договорът нямаше да има незабавно материално изражение, защото Ал Файед желаеше първо да види доказателствата, които Бен Менаше щеше да му представи, преди да се съгласи да плати цената.
Бен Менаше, който беше свикнал да работи на правителствено равнище, а не с „човек с маниера на арабски търговец от уличен пазар“, се оказа и в положението да се справя с „множество полуистерични телефонни обаждания“ от страна на Макнамара, който настояваше да му покаже документите. Това беше много изненадващо за човек, който би трябвало да притежава достатъчно опит относно начина на действие на секретните служби от дните, когато самият той бил служител на Скотланд Ярд. Трябваше да му каже, че Мосад не предава документи под чийто и да било натиск. Трябваше да му обясни почти като на новак полицай, поел първия наряд, реалностите от живота в разузнавателната общност. Макар че плановете му донякъде бяха осуетени, Ал Файед отказа да се оттегли в мълчание. Неговият злополучен говорител Лори Майър се оказа принуден отново да подеме медийни битки. Медиите все по-настървено нападаха твърденията на Ал Файед за „заговор на високо равнище за убийството на неговия син и бъдещата му съпруга“.
Наблюдавайки от разстояние, Ари Бен Менаше се досещаше, че „Ал Файед можеше да се окаже моят най-голям враг. От всички запитвания, които направи и от които не произтече реална полза, и от предварителното разследване, което аз самият извърших, преди изобщо компанията ми да се е ангажирала със задачата, беше ясно, че няма доказателства в подкрепа на тезата на Ал Файед за участие на кралското семейство в предполагаем заговор. Вероятно те не са били съгласни Даяна да се омъжи за Доди, но това е много далеч от твърдението, че са желаели смъртта на младата двойка. В противен случай би означавало, че аз съм се добрал до неоспорими доказателства в подкрепа на участието на специалните служби в инсценирането на катастрофата. Възникват множество сериозни въпроси, които следва да бъдат зададени и на които трябва да бъде отговорено. Ал Файед явно не разбираше вътрешната нагласа на онези, които се опитваше да убеди. И което е още по-лошо — той бе заобиколен от лакеи — хора, готови винаги да отговорят с «да», хора, които винаги му казват онова, което иска да чуе“.
В началото на май 1999 година Джон Макнамара отлетя за Женева, за да се срещне с Ричард Томлинсън, бивш щатен служител на МИ6. В продължение на четири години Томлинсън, за когото тайно се твърдеше, че някога бе направил шеметна кариера в британското разузнаване, беше повел безпощадна кампания срещу бившите си работодатели. Вербуван някога в Кембридж от „търсач на таланти“ на МИ6, Томлинсън беше уволнен без предупреждение през пролетта на 1995 година, след като беше разказал на своя административен шеф, кадровик от МИ6, за задълбочаващите се емоционални проблеми, пред които е изправен.
В един телефонен разговор той ми каза, че „откровеността му струвала работата. Силните на деня бяха решили, че въпреки впечатляващите му резултати, му липсва самоконтрол.“
Томлинсън ми описа как се бе опитал да заведе дело за неправомерно уволнение срещу МИ6, но британското правителство беше спряло иска му, преди да е влязъл в съда. След това му предложили да заплатят „в брой мълчанието му“, както се изрази Томлинсън, ала предложението било оттеглено, след като един австралийски издател, на който Томлинсън бил изпратил резюме на книгата си, описваща кариерата му в МИ6, бе снесъл информацията на МИ6, за да провери дали публикуването й няма да бъде последвано от предявяване на съдебен иск. МИ6 реагирала светкавично. Томлинсън бил арестуван, докато се канел да напусне Великобритания, и осъден на две години затвор за това, че е нарушил официални секретни разпореждания.
Освободен от затвора през април 1998 година, Томлинсън първо се бе преместил в Париж, а след това в Швейцария. Там той започна да използва Интернет-кафенетата, за да пуска в мрежата особено деликатни подробности от тайни операции на МИ6. Между тях беше и разкриването на високопоставена къртица в германската централна банка. Той твърдеше, че мъжът с кодово име Оркадия беше предал икономическите тайни на родината си на Великобритания. Разкри също подробности за заговор на МИ6 за убийството на президента на остатъчна Югославия Слободан Милошевич през 1992 година.
Тогава настъпи моментът, в който той се превърна от поредния недоволен бивш шпионин в част от света на Мохамед ал Файед, който и без това вече беше заселен с конспиратори.
Томлинсън, който беше останал почти без пукнато пени, беше за милиардера като „изпратен от небесата“, както ми призна самият Ал Файед. Той окуражи Томлинсън да разкаже всичко, което знаеше пред френския съдия, който разглеждаше делото за смъртта на Даяна и Доди.
В дадените доброволно и под клетва писмени показания Томлинсън твърдеше, че МИ6 са замесени в смъртта на двойката. Агенти на службите бяха пребивавали в Париж две седмици преди смъртта им и бяха имали няколко срещи с Анри Пол, „който бил платен информатор на МИ6“. По-нататък в своите показания Томлинсън твърдеше, че „Пол е бил заслепен, докато е карал през тунела от мощен лъч — прийом, който съвпада с методите на МИ6, използвани при други убийства.“
Тези твърдения направиха Томлинсън наистина приближен на Мохамед ал Файед и дори на част от приятелския му кръг. Сега бившият агент беше нещо повече от „изпратен от небесата“. Той се беше превърнал по думите на Ал Файед в „човека, който можеше да разкрие ужасяващата истина за един трагичен случай с непоправими последици и историческо значение“.
Отпътуването на Макнамара за Женева имаше за цел да насърчи Томлинсън да продължи кампанията си.
Откакто беше пристигнал в града, Томлинсън постоянно беше измъчван от растяща неплатежоспособност. Той едва успяваше да покрива наема за апартамента си. Опитите му да изкара пари, като пише статии с туристическа тематика за разни списания, не се бяха оказали достатъчно печеливши. После беше решил да се пробва като частен детектив, но се бе изплашил да пътува из Европа, за да не „го сгащят“ агенти на МИ6, и идеята му се беше осуетила. По настояване на МИ6 му бе отказан достъп на територията на Съединените щати, Австралия и Франция. Единствено Швейцария му беше предложила убежище с мотива, че всяко нарушение на официални секретни разпореждания представлява „политическо престъпление“ и по тази причина не беше основание за екстрадиция.
Източници от МИ6, с които съм разговарял, предполагат, че Макнамара е посетил Томлинсън с намерението да предложи помощ за разрешаване на финансовите затруднения на бившия шпионин. Онова, което със сигурност се знае, е, че малко след това Томлинсън беше разполагал с достатъчно средства, за да оползотвори така наречената от него „ядрена опция или възможност“. Като използваше свръхмодерна програма на „Майкрософт“, която беше инсталирал в компютъра си, представляващ „шедьовър на компютърните технологии“, Томлинсън беше започнал да публикува в своя специално създаден, скъпо струващ уебсайт имената на над сто настоящи служители на МИ6 — между които и дванадесет, замесени според него в заговора за убийството на Даяна и Доди.
Срещу никой от тези агенти нямаше неопровержими доказателства, но само за часове имената им обиколиха света.
Шокирани, МИ6 направиха отчаян опит да блокират сайта. Но в мига, в който успяваха да го сторят, се активираше нов сайт. В Лондон Форин офис призна, че това нарушаване на правилата за секретност беше най-сериозното след края на Студената война и че „животът на някои агенти на МИ6 и на техни свръзки беше изложен на риск“. Наложи се онези, чиито имена бяха публикувани и които бяха на служба в Иран, Ирак, Ливан и други страни от Средния изток, спешно да бъдат отзовани.
Но нито Томлинсън, нито Мохамед ал Файед бяха предвидили сериозността на последиците. Като цяло нарушаването на правилата за секретност беше толкова сериозен прецедент, че твърдението за шепа агенти на МИ6, замесени в заговора срещу Даяна, мина на практика незабелязано. То беше отхвърлено като
