Джилбърт Томас
Естествен отбор
— Господи, тук човек може да се задуши — каза Бътър.
— Ами влез в колата — отвърна Кроу.
— За нищо на света.
— Тогава си затваряй устата.
— Дали ще се сварим тук, или ще се опечем вътре…
— Знам, но все пак си затвори устата!
Дебелакът се подвоуми.
— Извинявай, Кроу.
— Добре, добре.
Кроу изпита желание да се надигне, но не му стигна сила. Слънцето безмилостно печеше върху колата, като единствената сенчица се образуваше под стъпенката й. Тъкмо там се бе излегнал Кроу и от цял час се занимаваше с две метални кутии, които му пареха в ръцете. А имаше огромно желание да се изправи и погледне дали случайно по пътя не идва някоя кола. Но не му се щеше да се изложи на слънчевите лъчи.
— Я хвърли един поглед на пътя — каза Кроу.
Той явно не бе в настроение и Бътър реши, че е по-добре да не му противоречи. Затова се опря с тлъстата си ръка на стъпенката и се надигна.
— Дори и гущер не се вижда.
— Не се ли вдига прах?
— Казах ти, че нищо не се вижда.
Бяха тръгнали преди три дни от малко и полуобезлюдено градче, където имаше една-единствена бензинова помпа, малко магазинче и нямаше хотел. По принцип тръгваха на нещо като пътешествие, но основно искаха да си прекарат приятно времето.
Бяха натъпкали старата бричка с консервни кутии, къмпинг-оборудване и бидони с вода. Преди да тръгнат Кроу бе прегледал колата.
— Старичка е, но ще издържи.
— Ти си шефът — бе отвърнал Бътър. Кроу бе работил известно време като механик в Лос Анджелис.
Но не издържа. Дори никак не издържа! Може би защото Бътър бе забравил бидончето с маслото и не бе посмял да си признае, за да не ядоса Кроу. Когато Бътър проверяваше маслото в картера, Кроу винаги оставаше в колата. И всеки път Бътър казваше:
— Догоре е.
Всичко може би щеше да се размине, ако не се бяха натъкнали на някакъв остър камък, който проби картера.
Оттогава чакаха до колата. Консерви имаше, но водата бе на привършване. А по пътя не минаваше никой…
Излегнат на земята, Кроу отчетливо чуваше тежкото дишане на дебелия си спътник. Всички го наричаха Бътър (Маслото), защото бе адски тлъст. Кожата му, опъната над тлъстините, бе жълтеникава. Дори след толкова време на слънце — а от кога бяха изложени на парещите лъчи — кожата му си оставаше все така жълта… Бътър… Как можеше човек да е толкова дебел?! Бътър обичаше мазните супи, сладкишите, тлъстите меса, картофите, газираните напитки… И слабите момичета. Кроу отново си зададе въпроса как се бе събрал с тази планина от масло. Не изпитваше никакво приятелско чувство към него. Но пък винаги му бе под ръка като обект на подигравки. Изведнъж реши, че повече не може да понася кашалотското му пръхтене и обляното му в пот тяло. А като се сети и за номера с маслото…
— Ей, полудя ли? — изквича Бътър, опитвайки се да се предпази от юмруците на Кроу.
— Дебел мръсник!
— Кроу!
— Ще те пречукам!
Кроу усети, че не може да контролира гласа си. Бе станал отвратително остър. Осъзна как юмруците му потънаха в плътта на другия. Но изведнъж спря. Вече съжаляваше.
— Боли ли?
— Не, не — отговори Бътър.
— Вземи бидона и се опитай да налееш колкото е останало в радиатора.
— Ей сега, Кроу.
Бътър източи радиатора и донесе на Кроу ръждивата вода. Не бе кой знае колко. Кроу запали огън и сложи водата да ври.
— За това не бих се сетил — подхвърли Бътър.
— Добре, че съм аз.
— Като стане готово, не би ли било добре да вземем водата и да тръгнем назад.
— И къде ще идем?
— Нали си спомняш за старата къща на трийсет километра оттук?
— И ти ще изкараш трийсет километра пеша?
Бътър затвори очи и заплака, но толкова се бе потил, че от очите му не излизаха никакви сълзи.
— Точно си мислех за Лос Анджелис — каза Бътър.
— Лос Анджелис — повтори Кроу, но тонът му бе доста различен от този на спътника му.
— Винаги си го мразил.
— Смърди!
— Но това е моят роден град, Кроу.
— И какво от това?
— Там е минал животът ми.
— А сега минава тук.
— Стига, млъкни!
— Мислех си, че може би ще умра.
— Разбира се.
— Никога ли не си мислил за това, Кроу?
— Всички ще умрем, рано или късно.
— Винаги съм мислил, че ще умра в Лос Анджелис.
— Този град не ме интересува. Няма да се върна там — каза Кроу. — Никога не ми е вървяло в него, а и нямам намерение да умирам нито там, нито тук.
— Кроу, ако умра, ще ме откараш ли до Лос Анджелис?
— Ако умреш, разбира се.
— Обещай ми!
— Обещавам!
Свечеряваше се. Жегата като че ли бе увиснала във въздуха. Почвата бе твърда като дъно на нажежена фурна. Така щеше да кара още около три ча̀са, след това наставаше студът.
— Ще е по-добре да тръгваме — обърна се към него Кроу. — Щом падне мракът.
Бътър остави кутията. Разклати я. Оставаше около половин литър.
— Накъде?
— Към старата къща.
— Че нали е изоставена?
— Че нали ти предложи!
— Да де, но… — гласът му се изгуби някъде.
— Ами ако тръгнем в друга посока?
— Казах, къщата!
