— Здрава е — намръщен промърмори Алексей Александрович. — Много се радвам! — и той се запъти към каретата си.
— Ще дойдете, нали? — извика Доли.
Алексей Александрович каза нещо, но Доли не можа да го чуе сред шума на минаващите коли.
— Утре ще се отбия при тебе! — извика му Степан Аркадич.
Алексей Александрович седна в каретата и потъна в нея така, че да не вижда нищо и да не го виждат.
— Чудак! — каза Степан Аркадич на жена си и като погледна часовника, направи пред лицето си движение с ръка, с което казваше „довиждане“ на жена си и децата, и напето тръгна по тротоара.
— Стива! Стива! — развика се Доли и се изчерви. Той се обърна.
— Та аз трябва да купя палта на Гриша и Таня. Дай ми пари!
— Нищо, кажи, че аз ще ги платя — и той се скри, като кимна весело с глава на един познат минувач.
VII
На другия ден беше неделя. Степан Аркадич се отби в Болшой театър на репетицията на балета и предаде на Маша Чибисова, хубавичка, новопостъпила по негова протекция балерина, обещаните й тия дни корали и зад кулисите, в дневната тъмнина на театъра, успя да целуне нейното хубавичко, светнало от подаръка лице. Освен предаването на коралите той трябваше да си уреди с нея среща след балета. След като й обясни, че не може да дойде в началото на балета, той обеща да бъде на последното действие и да я отведе да вечерят. От театъра Степан Аркадич се отби в Охотни ряд, сам избра риба и аспержи за обед и дванадесет часа беше вече у Дюсо, дето трябваше да се види с трима души, които за негово щастие бяха в един и същи хотел: с Левин, наскоро пристигнал от чужбина и отседнал тук, с новия си началник, който току-що бе постъпил на тая висока служба и сега бе по ревизия в Москва, и със зет си Каренин, за да може да го заведе непременно на обед.
Степан Аркадич обичаше обедите, но още повече обичаше той да даде обед, малък, но изтънчен и по ядене, и по пиене, и по избора на гостите. Програмата на днешния обед му хареса много: ще има пресен костур, аспержи и la piece de resistance52 — чудесен, но скромен ростбиф и съответните вина; това по отношение на яденето и пиенето. А между гостите ще бъдат Кити и Левин и за да не се забелязва това, ще дойдат и една братовчедка, и младият Шчербацки, но la piece de resistance от гостите ще бъдат Сергей Кознишев и Алексей Александрович. Сергей Иванович — московчанин и философ, а Алексей Александрович — петербургчанин и практик; по той ще покани и известния чудак ентусиаст Песцов, либерал, бъбрица, музикант, историк и твърде мил петдесетгодишен младеж, който ще бъде като сос или гарнитура към Кознишев и Каренин. Той ще ги предизвика към разговор и ще ги насъсква един срещу друг.
Втората вноска от парите за гората беше получена от търговеца и не беше още изхарчена, напоследък Доли беше много мила и добра и мисълта за тоя обед радваше Степан Аркадич във всяко отношение. Той беше в най-весело настроение. Наистина имаше две малко неприятни обстоятелства; но и двете тия обстоятелства потъваха в морето от добродушно веселие, което се вълнуваше в душата на Степан Аркадич. Тия две обстоятелства бяха: първо, че като срещна вчера на улицата Алексей Александрович, забеляза, че той е сух и строг с него, и като съпоставяше тоя израз върху лицето на Алексей Александрович и това, че той не бе дошъл у тях и не бе им се обадил с ония слухове, които бе чул за Ана и Вронски, Степан Аркадич се досещаше, че нещо не е в ред между мъжа и жената.
Това беше едната неприятност. Другото малко неприятно обстоятелство беше, че новият началник, както всички нови началници, бе си създал вече име на страшен човек, който става в шест часа сутринта, работи като вол и изисква също такава работа и от подчинените си. Освен това тоя нов началник имаше репутация и на мечка в държанието си и според слуховете беше човек със съвсем противоположно направление на по-раншния началник и на самия Степан Аркадич. Вчера Степан Аркадич бе се явил по служба в мундир и новият началник беше много любезен и разговаряше с него като с познат човек; и затова Степан Аркадич смяташе за свое задължение да му направи визита в сюртук. Второто неприятно обстоятелство беше именно мисълта, че новият началник може да не го приеме добре. Но Степан Аркадич инстинктивно чувствуваше, че всичко
— Здравей, Василий — каза той, като мина с накрехната шапка по коридора и се обърна към познатия лакей, — ти си пуснал бакенбарди? Левин е в номер седем, нали? Заведи ме, моля ти се. И научи дали граф Аничкин (това беше новият началник) ще ме приеме.
— Слушам — усмихнат отвърна Василий. — Отдавна не сте идвали към нас.
— Идвах вчера, само че от другия вход. Това ли е седми?
Когато Степан Аркадич влезе, Левин бе застанал с един тверски селянин сред стаята и мереше с аршин прясна мечешка кожа.
— А, убихте ли я? — извика Степан Аркадич. — Славна работа! Женска мечка ли е? Здравей, Архип!
Той се ръкува със селянина и седна на един стол, без да свали палтото и шапката си.
— Но съблечи се де, поседни! — каза Левин и му свали шапката.
— Не, нямам време, отбих се само за мъничко — отвърна Степан Аркадич. Той разкопча палтото си, но след това го свали и остана цял час, като разговаряше с Левин за лова и за най-интимни неща.
— Е, кажи де, моля ти се, какво прави в чужбина? Де беше? — попита Степан Аркадич, когато селянинът си отиде.
— Бях в Германия, в Прусия, във Франция, в Англия, но не в столиците, а във фабричните градове, и видях много нови работи. И радвам се, че съм ходил.
— Да, зная твоята идея за организиране на работника.
— Съвсем не: в Русия не може да става въпрос за работника. В Русия съществува въпросът за отношението на работния народ към земята; той съществува и там, но там това е кърпеж на нещо развалено, а у нас…
Степан Аркадич внимателно слушаше Левин.
— Да, да! — каза той и продължи: — Твърде е възможно да си прав. Но аз се радвам, че си с бодър дух: ходиш и на лов за мечки, и работиш, и се увличаш. А пък Шчербацки ми казваше — той се срещнал с тебе, — че си бил в някакво униние, говорил си все за смърт…
— Та какво от това, аз не преставам да мисля за смъртта — каза Левин. — Истина е, че е време да се мре. И че всичко това са глупости. Да ти кажа откровено: аз много държа за идеята си и за работата си, но всъщност помисли си следното: целият тоя наш свят е една мъничка плесен, която е порасла на една дребничка планета. А ние си мислим, че у нас може да има нещо велико — мисли, дела! Всичко това са песъчинки.
— Това нещо, братко, е старо като света!
— Старо е, но знаеш ли, когато го разбереш ясно, всичко ти се вижда някак нищожно. Когато разбереш, че днес-утре ще умреш и няма да остане нищо, всичко ти се вижда така нищожно! Аз смятам идеята си за много важна, но дори и да се реализира, тя се оказва също така нищожна, както да примамиш тая мечка. Така и прекарваш живота си, като се развличаш с лов, с работа само да не мислиш за смъртта.
Докато слушаше Левин, Степан Аркадич се усмихваше леко и мило.
— Така е, разбира се! Ето и ти започна да мислиш като мене. Спомняш ли си, ти ме нападаше, задето търся наслада в живота?
— Не, все пак в живота хубавото е това… — Левин се забърка. — Не, не зная. Зная само, че ще умрем
