на Левин.
— Вие се познавате? — учуден попита Степан Аркадич.
— Ние прекарахме заедно три часа във влака — усмихнат каза Левин, — но излязохме заинтригувани като от маскарад, поне аз.
— Я гледай! Моля, заповядайте — каза Степан Аркадич, като посочи към трапезарията.
Мъжете влязоха в трапезарията и пристъпиха към масата с мезета, на която бяха наредени шест вида ракия и толкова вида сирене със сребърни лопатки и без лопатки, хайвери, сельодки, разни видове консерви; и чинии с резенчета френски хляб.
Мъжете стояха около ароматните ракии и мезета и разговорът между Сергей Иванович Кознишев, Каренин и Песцов за порусването на Полша затихваше в очакване на обеда.
Сергей Иванович, който като никой друг умееше да тури край на най-отвлечения и сериозен спор, като го посипе неочаквано с атическа сол, за да промени настроението на събеседниците, направи това нещо и сега.
Алексей Александрович доказваше, че порусването на Полша може да стане само поради висши принципи, които трябва да се внесат от руската администрация.
Песцов настояваше, че един народ асимилира друг само когато е по-лошо населен.
Кознишев признаваше и едното, и другото, но с уговорки. А когато излизаха от приемната, за да приключи, разговора, Кознишев усмихнат каза:
— И затова за порусването на малцинствата има само едно средство — да създаваме колкото може повече деца. Ние с брат ми постъпваме най-лошо. А вие, господа женени хора, и особено вие, Степан Аркадич, постъпвате напълно патриотично; вие колко имате? — обърна се той към домакина, като му се усмихваше любезно и му подложи малката си чашка.
Всички се засмяха и особено весело Степан Аркадич.
— Да, това е най-доброто средство! — каза той, като дъвчеше сирене и наливаше някаква особена ракия в подложената му чашка. Разговорът наистина завърши с шега.
— Това сирене не е лошо. Искате ли? — каза домакинът. — Нима ти си ходил пак на гимнастика? — обърка се той към Левин, като опипваше с лявата си ръка мускула му. Левин се усмихна, изопна ръката си и изпод тънкия плат на сюртука му под пръстите на Степан Аркадич като кръгла топка сирене се надигна стоманена могилка.
— Ей, че мускул! Самсон!
— Смятам, че човек трябва да има голяма сила, за да ходи на лов за мечки — каза Алексей Александрович, който имаше най-мъгляви понятия за лова, като си мажеше сирене и раздробяваше едно тъничко като паяжина резенче хляб.
Левин се усмихна.
— Нищо подобно. Наопаки, и едно дете може да убие мечка — каза той, като се отдръпваше с лек поклон пред дамите, които заедно с домакинята се приближаваха до масата с мезетата.
— Казаха ми, че вие сте убили мечка? — обади се Кити, като се опитваше напразно да набоде на вилицата си една непокорна, хлъзгаща се гъба и раздрусваше дантелите си, през които се белееше ръката й. — Нима по вас има мечки? — прибави тя, полуизвърнала към него прелестната си главичка, и се усмихна.
Изглежда, че в това, което тя каза, нямаше нищо необикновено, но какво неизразимо с думи значение имаше за него във всеки звук, във всяко движение на устните, очите и ръцете й, когато тя каза това! Тук имаше и молба за прошка, и доверие към него, и ласка, нежна, покорна ласка, и обещание, и надежда, и любов към него, в която той не можеше да не вярва и която го задавяше от щастие.
— Не, ние ходихме в Тверска губерния. На връщане оттам се срещнахме във вагона с вашия бофрер53 или със зетя на вашия бофрер — усмихнат каза той. — Това бе една смешна среща.
И той весело и забавно разправи как, след като не бил спал цяла нощ, се вмъкнал с полушубка в купето на Алексей Александрович.
— Кондукторът, въпреки поговорката, заради облеклото ми искаше да ме изгони навън; но изведнъж аз започнах да се изразявам на висок стил и… вие също — каза той, като се обърна към Каренин, чието име бе забравил, — отначало и вие заради полушубката искахте да ме изгоните, но след това се застъпихте, за което ви благодаря много.
— Изобщо твърде неопределени права за пътниците да си избират място — каза Алексей Александрович, като бършеше с кърпичката краищата на пръстите си.
— Аз видях, че се колебаете по отношение на мене — каза Левин, като се усмихваше добродушно, — но побързах да започна някой умен разговор, за да загладя лошото впечатление от полушубката ми.
Сергей Иванович, който продължаваше разговора си с домакинята и с едно ухо слушаше брат си, го погледна под око. „Какво става днес с него? Сякаш е победител“ — помисли той. Той не знаеше, че Левин се чувствува така, като че ли са му поникнали криле. Левин знаеше, че тя го слуша и че й е приятно да го слуша. И го занимаваше само това. Не само в тая стая, но и в целия свят за него съществуваха само той, който бе добил грамадно значение и важност за себе си, и тя. Той се чувствуваше на такава висота, от която главата се замайва, а там нейде долу, далеко, бяха всички тия добри, славни Карениновци, Облонски и целият свят.
Съвсем неусетно, без да ги погледне, а така, сякаш нямаше де другаде да ги сложи да седнат, Степан Аркадич настани Левин и Кити един до друг.
— Е, ти поне седни тук — каза той на Левин.
Обедът беше също така хубав, както и приборите, на които Степан Аркадич бе голям любител. Супата „Мари-Луиз“ бе много сполучлива; дребните пирожки, които се топяха в устата, бяха безукорни. Двамата лакеи и Матвей, с бели връзки, поднасяха яденето и виното незабелязано, тихо и спорно. В материално отношение обедът бе сполучлив; не по-малко сполучлив беше той и в нематериално отношение. Разговорът, ту общ, ту частичен, не стихваше и към края на обеда така се оживи, че мъжете станаха от трапезата, без да престанат да говорят, и дори Алексей Александрович се оживи.
X
Песцов обичаше да разсъждава докрай и не остана доволен от казаното от Сергей Иванович, толкоз повече, че почувствува неправотата на мнението си.
— Никога — каза той през време на супата, като се обърна към Алексей Александрович — не съм подразбирал само гъстотата на населението, но когато тя е във връзка с основите, а не с принципите.
— Струва ми се — бавно и отпуснато отвърна Алексей Александрович, — че това е едно и също нещо. Според мене върху друг народ може да влияе само оня, който има по-високо развитие, който…
— Но там е въпросът — прекъсна го със своя бас Песцов, който винаги бързаше да говори и сякаш винаги влагаше цялата си душа в онова, за което говореше, — какво да се разбира под по-високо развитие? Англичани, французи, немци — кои стоят на по-високо стъпало на развитие? Кои ще асимилират другите? Ние виждаме, че Рейн се пофранцузи, а немците не стоят по-долу! — викаше той. — Тук има друг закон!
— Струва ми се, че влиянието е винаги на страната на истинското образование — каза Алексей Александрович и леко повдигна вежди.
— Но в какво трябва да дирим признаците на истинското образование? — попита Песцов.
— Смятам, че тия признаци се знаят — каза Алексей Александрович.
— Напълно ли се знаят? — с тънка усмивка се намеси Сергей Иванович. — Сега е признато, че истинско образование може да бъде само чисто класическото; но виждаме ожесточени спорове и от двете страни и не може да се отрече, че и противният лагер има силни доводи в своя полза.
— Вие сте класик, Сергей Иванович. Искате ли от червеното? — каза Степан Аркадич.
— Аз не изказвам мнението си за това или онова образование — снизходително му се усмихна като на дете Сергей Иванович и подложи чашата си, — казвам само, че и двете страни имат силни доводи — продължи той, като се обърна към Алексей Александрович. — Аз съм класик по образование, но в тоя спор лично не мога да намеря мястото си. Не виждам сериозни доводи защо на класическите науки е дадено
