надежда, но сега няма надежда и аз все пак се съмнявам във всичко. Дотолкова се съмнявам във всичко, че мразя сина си и понякога не вярвам, че е мой син. Аз съм много нещастен.
Нямаше нужда да казва това. Даря Александровна го разбра още щом той я погледна в лицето; стана й жал за него и вярата в невинността на приятелката й се разколеба.
— Ах! Това е ужасно, ужасно! Но нима е истина, че сте решили да се разведете?
— Реших да прибягна до крайната мярка. Вече няма какво да се прави.
— Няма какво да се прави, няма какво да се прави… — със сълзи на очи повтори тя. — Не, има какво да се прави! — каза тя.
— Тъкмо това е и ужасното при тоя род скръб, че човек не може да носи кръста си както при други случаи — загуба или смърт; тук трябва да се действува — каза той, сякаш налучкал мисълта й. — Трябва да излезем от това унизително положение, в което сме поставени: не можем да живеем трима.
— Аз разбирам, добре разбирам това — каза Доли и наведе глава. Тя помълча, като мислеше за себе си, за семейната си мъка, и изведнъж с енергично движение вдигна глава и умолително скръсти ръце. — Но почакайте! Вие сте християнин. Помислете за нея. Какво ще стане с нея, ако я оставите!
— Мислил съм, Даря Александровна, и много съм мислил — каза Алексей Александрович. Лицето му стана на червени петна и мътните му очи гледаха право в нея. Сега вече Даря Александровна го съжаляваше най-искрено. — Тъкмо това и направих, след като тя самата обяви позора ми; оставих всичко, както беше по-рано. Дадох й възможност да се поправи, мъчих се да я спася. И какво излезе? Тя не изпълни дори най-лекото ми условие — да пази приличие — каза той разгорещен. — Можеш да спасиш един човек, който не иска да загине, но ако цялата натура е така покварена, развратена, че самата гибел и се вижда спасение, какво да се прави?
— Всичко друго, само не развод! — отвърна Даря Александровна.
— Но какво всичко?
— Не, това е ужасно. Тя ще бъде ничия жена, ще пропадне!
— Но какво мога да направя аз! — каза Алексей Александрович, като вдигна рамене и вежди. Споменът за последната простъпка на жена му го разсърди дотолкова, че той отново стана студен, както в началото на разговора. — Много ви благодаря за вашето съчувствие, но трябва да си вървя — каза той и стана.
— Не, почакайте! Вие не трябва да я погубите. Почакайте, ще ви разправя за себе си. Аз се омъжих и мъжът ми изневеряваше; от злоба и ревност исках да зарежа всичко, исках сама… Но се опомних; и знаете ли кой ме спаси? Ана. И ето, живея. Депата растат, мъжът се връща в семейството и чувствува, че не е прав, става по-чист, по-добър и аз живея… Аз му простих и вие трябва да простите!
Алексей Александрович слушаше, но думите й вече не му действуваха. В душата му отново се надигна всичката злоба от оня ден, когато се реши на развод. Той се отърси и заприказва с пронизващ, висок глас:
— Не мога и не искам да простя, и смятам това за несправедливо. За тая жена аз направих всичко и тя стъпка всичко в калта, която й е свойствена. Не съм лош човек, никога и никого не съм мразил, но нея мразя с цялата си душа и не мога дори да й простя, защото я мразя твърде много заради всичкото зло, което ми причини! — рече той със сълзи от злоба в гласа.
— Обичайте ония, които ви мразят… — срамежливо прошепна Даря Александровна.
Алексей Александрович презрително се усмихна. Той знаеше отдавна това нещо, но то не можеше да се приложи към неговия случай.
— Обичайте ония, които ви мразят, но човек не може да обича ония, които мрази. Простете ми, че ви разстроих. Всеки си има достатъчно своя мъка! — И като се овладя, Алексей Александрович спокойно се сбогува и си отиде.
XIII
Когато станаха от трапезата, на Левин се искаше да отиде след Кити в гостната; но той се страхуваше да не би това да й бъде неприятно поради твърде явното му обикаляне около нея. Той остана в кръга на мъжете, като вземаше участие в общия разговор, и без да поглежда Кити, чувствуваше движенията, погледите й и онова място, на което тя беше в гостната.
Сега вече той без ни най-малко усилие изпълняваше обещанието, което бе й дал — да мисли винаги хубаво за всички хора и винаги да обича всички. Стана дума за руската община, в която Песцов виждаше някакво особено начало, наречено от него хорово начало. Левин не беше съгласен нито с. Песцов, нито с брат си, който някак посвоему хем признаваше, хем не признаваше значението на руската община. Но той говореше с тях, като се стараеше само да ги помири и да смекчи възраженията им. Ни най-малко не се интересуваше от това, което говореше самият той, а още по-малко от онова, което говореха те, и желаеше само едно — както на тях, така и на всички да бъде хубаво и приятно. Сега той знаеше кое е единствено важното. И това единствено нещо беше отначало там, в гостната, а след това започна да се придвижва и спря до вратата. Без да се обръща, той почувствува устремения към него поглед и усмивката и не можа да не се обърне. Тя стоеше на вратата с Шчербацки и го наблюдаваше.
— Мислех, че отивате към пианото — каза той и пристъпи до нея. — Тъкмо това ми липсва на село: музика.
— Не, идвахме само да ви извикаме — каза тя и го награди с усмивка като с подарък — и благодаря, че дойдохте. Как ви се ще да спорите? Та никога един човек не може да убеди другия.
— Да, наистина — каза Левин, — в повечето случаи спориш горещо само за това, защото никак не можеш да разбереш какво именно иска да докаже противникът.
При спорове между най-умни хора Левин често бе забелязвал, че след грамадни усилия и грамадно количество логически тънкости и думи спорещите най-после осъзнават, че онова, което дълго са се напъвали да докажат един на друг, им е било известно много отдавна, още от началото на спора, но че те обичат различни неща и ето защо не искат да кажат това, което предпочитат, за да не ги оборят. Той често бе изпитвал, че понякога през време на спор, ако човек разбере онова, което противникът предпочита, изведнъж приема същото и веднага се съгласява и тогава всички доводи отпадат като ненужни; а понякога бе изпитвал обратното: изкаже най-после това, което одобрява сам и заради което измисля доводи, и ако се случи да изрази това хубаво и искрено, изведнъж противникът се съгласява и престава да спори. Тъкмо това той искаше да каже.
Тя смръщи чело, като се мъчеше да разбере. Но още щом той започна да обяснява, тя вече разбра.
— Разбирам: трябва да узнаеш за какво той спори, кое одобрява, тогава можеш…
Тя напълно налучка и изказа неговата зле изразена мисъл. Левин радостно се усмихна: за него беше така поразителен тоя преход от объркания многословен спор с Песцов и брат му към това лаконично и ясно, почти без думи, споделяне на най-сложни мисли.
Шчербацки се отдели от тях и Кити пристъпи до нагласената маса за игра на карти, седна и като взе едно парче тебешир, започна да чертае раздалечени кръгове по новото зелено сукно.
Те възобновиха разговора, който се водеше през време на обеда: за свободата и занятията на жените. Левин беше съгласен с мнението на Даря Александровна, че едно момиче, което не се е омъжило, може да си намери женска работа в семейството. Той подкрепваше мисълта си с това, че нито едно семейство не може без помощница, че във всяко бедно и богато семейство има и трябва да има бавачки, наемни или роднини.
— Не — каза Кити, като се изчерви, но толкова посмело го погледна с правдивите си очи, — едно момиче може да бъде поставено така, че да не може без унижение да влезе в семейството, а само…
Той я разбра по това загатване.
— О! Да! — каза той. — Да, да, да, имате право, имате право!
И той разбра всичко, което през време на обеда Песцов доказваше за свободата на жените, разбра го само по това, че виждаше в сърцето на Кити страх от безбрачието и унижението и понеже я обичаше, почувствува тоя страх и унижение и изведнъж се отрече от доводите си.
Настъпи мълчание. Тя все чертаеше с тебешира по масата. Очите й блестяха с тих блясък. Като се поддаваше на настроението й, той чувствуваше в цялото си същество все по-нарастващ порив на щастие.
