звънчета и за миг вие се мярнахте и гледам в прозорчето — седите ей така, държите с две ръце нощната си шапчица и бяхте се замислили дълбоко за нещо — усмихнат каза той. — Колко бих искал да зная за какво сте мислили тогава! За нещо важно ли?
„Дали не съм била чорлава?“ — помисли тя; но като видя възторжената усмивка, която го озари при спомена за тия подробности, тя почувствува, че, напротив, впечатлението, което е направила, е било много хубаво. Тя се изчерви и радостно се засмя.
— Право да ви кажа, не помня.
— Колко хубаво се смее Туровцин! — каза Левин, като се любуваше на влажните му очи и друсащото се тяло.
— Отдавна ли го познавате? — попита Кити.
— Кой не го познава него!
— И доколкото виждам, вие мислите, че той е лош човек?
— Не е лош, а незначителен!
— Това не е истина! И по-добре не мислете вече така — каза Кити. — Аз също имах много ниско мнение за него, но той, той е много мил и чудно добър човек. Има златно сърце.
— Как сте могли да познаете сърцето му?
— Ние сме големи приятели. Аз го познавам много добре. Миналата зима, наскоро след това… когато бяхте у нас — каза тя с виновна и едновременно доверчива усмивка, — всички деца на Доли боледуваха от скарлатина и той се отби веднъж у тях. И можете ли да си представите — шепнешком каза тя, — така му дожаля за нея, че остана и започна да й помага да гледа децата. Да, и три седмици живя у тях и се грижеше като бавачка за децата.
— Разправям на Константин Дмитрич за Туровцин през време на скарлатината — каза тя, наведена към сестра си.
— Да, удивително, прелест! — каза Доли, като погледна Туровцин, който чувствуваше, че говорят за него, и кротко му се усмихна. Левин погледна още веднъж Туровцин и се зачуди как не е разбрал по-рано цялата прелест на тоя човек.
— Извинете, извинете, никога вече няма да мисля лошо за хората! — весело каза той, изказвайки искрено онова, което чувствуваше сега.
XII
В започнатия разговор за правата на жените имаше деликатни за пред дамите въпроси за неравенството на правата в брака. През време на обеда Песцов на няколко пъти зачекваше тия въпроси, но Сергей Иванович и Степан Аркадич предпазливо го отклоняваха.
Но когато станаха от трапезата и дамите излязоха, Песцов не отиде след тях, а се обърна към Алексей Александрович и започна да изтъква главната причина за неравенството. Според него неравенството на съпрузите се състояло в това, че изневярата на жената и изневярата на мъжа се наказват различно и от закона, и от общественото мнение.
Степан Аркадич бързо пристъпи към Алексей Александрович и му предложи да запуши.
— Не, не пуша — спокойно отвърна Алексей Александрович и с хладна усмивка се обърна към Песцов, сякаш умишлено искаше да покаже, че не се страхува от тоя разговор.
— Аз смятам, че основанията за такъв един възглед лежат в самата същина на нещата — каза той и се накани да мине в приемната; но в тоя миг изведнъж заприказва Туровцин, който се обърна към Алексей Александрович.
— Ами вие чували ли сте за Прячников? — каза Туровцин, който бе оживен от изпитото шампанско и отдавна чакаше случай да тури край на потискащото го мълчание. — Вася Прячников — каза той с добрата усмивка на влажните си и румени устни, като се обръщаше предимно към главния гостенин, Алексей Александрович, — днес ми разправяха, че се бил на дуел с Квитски в Твер и го убил.
Както винаги ти се струва, че сякаш нарочно се удряш тъкмо по болното място, така и сега Степан Аркадич чувствуваше, че за проклетия днес разговорът всеки миг се докосва до болното място на Алексей Александрович. Той искаше отново да отдръпне зет си, но Алексей Александрович с любопитство попита:
— Защо се е бил Прячников?
— Заради жена си. Постъпил като юнак! Извикал го на дуел и го убил!
— А! — равнодушно каза Алексей Александрович, повдигна вежди и отиде в гостната.
— Колко се радвам, че дойдохте! — с плаха усмивка му каза Доли, която го срещна в хола на гостната. — Искам да си поговорим. Да седнем тук.
Със същия израз на равнодушие, който му придаваха повдигнатите вежди, Алексей Александрович седна до Даря Александровна и престорено се усмихна.
Толкова по-добре — каза той, — защото и без това исках да се извиня и да се сбогувам веднага. Утре трябва да замина.
Даря Александровна беше твърдо убедена в невинността на Ана и чувствуваше, че побледнява и устните й треперят от гняв към тоя студен, безчувствен човек, който така спокойно смята да погуби невинната й приятелка.
— Алексей Александрович — каза тя и с отчаяна решителност го погледна в очите. — Аз ви питах за Ана, а вие не ми отговорихте. Как е тя?
— Струва ми се, че е здрава, Даря Александровна — отвърна Алексей Александрович, без да я гледа.
— Алексей Александрович, извинете, аз нямам право… но аз обичам и уважавам Ана като сестра; много ви се моля, кажете ми, какво има между вас? В какво я обвинявате?
Алексей Александрович се понамръщи, почти затвори очи и наведе глава.
— Предполагам, че мъжът ви е съобщил причините, поради които смятам за необходимо да променя по-раншните си отношения към Ана Аркадиевна — каза той, без да я погледне в очите, и недоволно изгледа минаващия през гостната Шчербацки.
— Не вярвам, не вярвам, не мога да повярвам това! — с енергично движение рече Доли, като стискаше пред себе си слабите си ръце. Тя бързо стана и сложи ръка върху ръкава на Алексей Александрович. — Тук ще ни пречат. Моля, елате отсам.
Вълнението на Доли въздействуваше на Алексей Александрович. Той стана и покорно я последва в класната стая. Седнаха до масата, покрита с мушама, изпорязана с ножчетата за подостряне на моливи.
— Не вярвам, не вярвам това! — рече Доли, като се мъчеше да срещне погледа му, който я отбягваше.
— На фактите не може да не се вярва, Даря Александровна — каза той, като наблегна на думата
— Но какво е направила тя? Какво? Какво? — рече Даря Александровна. — Какво именно е направила?
— Презря задълженията си и изневери на мъжа си. Ето какво е направила — каза той.
— Не, не, не може да бъде! Не, за Бога, вие сте се излъгали! — каза Доли, като допря ръце до страните си и затвори очи.
Алексей Александрович се усмихна студено само с устни, като искаше да покаже на нея и на себе си своето твърдо убеждение; но тая гореща защита, макар че не го разколебаваше, развреждаше раната му. Той заприказва с голямо оживление.
— Много трудно е да се излъже човек, когато жената сама открива това на мъжа си. Когато му казва, че осемгодишният живот и синът са грешка и че иска да заживее отначало — сърдито каза той, сумтейки с нос.
— Ана и порок — не мога да свържа това, ме мога да повярвам.
— Даря Александровна! — каза той, вече погледнал право в доброто развълнувано лице на Доли, и чувствуваше, че езикът му неволно се развързва. — Аз бих платил скъпо, ако можеше да има още съмнение. Когато се съмнявах, беше ми тежко, но все пак по-леко, отколкото сега. Когато се съмнявах, още имаше
