предимство пред реалните.
— Естествените науки имат също такова педагогически-развиващо влияние — подзе Песцов. — Вземете само астрономията, вземете ботаниката, зоологията с нейната система от общи закони!
— Не мога да се съглася напълно с това — отвърна Алексей Александрович. — Струва ми се, че може да не признаем, че самият процес при изучаване формите на езиците действува особено благотворно върху духовното развитие. Освен това не можем да отречем и че влиянието на писателите класици е във висша степен нравствено, докато, за нещастие, преподаването на естествените науки е свързано с ония вредни и лъжливи учения, които са язва за нашето време.
Сергей Иванович искаше да каже нещо, но Песцов го прекъсна с плътния си бас. Той започна да доказва разпалено, че това мнение е погрешно. Сергей Иванович спокойно изчакваше да вземе думата, очевидно с готово възражение на победител.
— Но — каза Сергей Иванович, като се усмихна леко и се обърна към Каренин — не можем да не се съгласим, че е трудно да се преценят напълно всички изгоди или неизгоди от едните или другите науки и че въпросът кои да предпочетем не би могъл да се разреши така бързо и окончателно, ако на страната на класическото образование нямаше това предимство, което вие преди малко посочихте: нравственото — disons le mot54 — антинихилистическото влияние.
— Несъмнено.
— Ако класическите науки нямаха това предимство на антинихилистическо влияние, бихме помислили повече, бихме преценили доводите и на двете страни — с тънка усмивка каза Сергей Иванович, — бихме дали простор на едното и другото направление. Но сега ние знаем, че целебната сила на антинихилизма е в тия хапчета на класическото образование и смело ги предлагаме на нашите пациенти… А какво би било, ако нямаше целебна сила? — завърши той, като посипа думите си с атическа сол.
При хапчетата на Сергей Иванович всички се засмяха и особено високо и весело Туровцин, който, слушайки разговора, дочака най-после смешното, което и чакаше.
Степан Аркадич не бе се излъгал, като покани Песцов. В присъствието на Песцов умният разговор не можеше да се прекрати нито за миг. Още щом Сергей Иванович завърши разговора с шегата си, Песцов веднага започна нов.
— Не можем да се съгласим дори с това — каза той, — че правителството е имало такава цел. Очевидно правителството се ръководи от общи съображения, като остава индиферентно към влиянието, което могат да имат предприеманите мерки. Например въпросът за образованието на жената би трябвало да се смята за зловреден, но правителството открива курсове и университети за жени.
И разговорът веднага се прехвърли върху новата тема за образованието на жената.
Алексей Александрович изказа мисълта, че обикновено образованието на жените се смесва с въпроса за свободата на жените и само поради това може да се смята за вредно.
— Напротив, аз смятам, че тия два въпроса са неразривно свързани — каза Песцов, — това е един омагьосан кръг. Жената е лишена от права поради липса на образование, а липсата на образование се дължи на липсата на права. Не трябва да се забравя, че поробването на жените е толкова голямо и старо, че ние често не искаме да разберем тая бездна, която ги дели от нас — каза той.
— Вие казахте „права“ — рече Сергей Иванович, който изчака да млъкне Песцов, — права да заемат длъжностите на съдебни заседатели, общински съветници, председатели на земски управления, права да бъдат чиновници, членове на парламента…
— Несъмнено.
— Но дори ако жените, като рядко изключение, могат да заемат тия служби, струва ми се, че вие неправилно употребихте думата „права“. По-вярно би било да кажете длъжности. Всеки ще се съгласи, че изпълнявайки някоя служба на съдебен заседател, на общински съветник, на телеграфист, ние чувствуваме, че изпълняваме една длъжност. И затова по-правилно е да се каже, че жените търсят длъжности, и то напълно законно. И трябва само да съчувствуваме на това им желание да подпомогнат общия мъжки труд.
— Напълно право — потвърди Алексей Александрович. — Мисля, че въпросът е само там — дали те са способни за тия длъжности?
— Навярно ще бъдат много способни — намеси се Степан Аркадич, — когато образованието се разпространи между тях. Ние виждаме това…
— Ами поговорката? — каза князът, който отдавна вече се ослушваше в разговора и святкаше с мъничките си насмешливи очи. — Пред дъщерите си мога да кажа: косите дълги, но…
— Точно така са мислили и за негрите преди освобождението им! — сърдито каза Песцов.
— Мене ми се вижда само чудно, че жените търсят нови длъжности — каза Сергей Иванович, — когато, за нещастие, виждаме, че мъжете обикновено бягат от такива.
— Длъжностите са свързани с права: власт, пари, почести — ето какво искат жените — каза Песцов.
— Все едно, ако аз поискам правото да бъда кърмачка и се сърдя, че на жените плащат, а на мене не искат да плащат — каза старият княз.
Туровцин избухна в силен смях и Сергей Иванович съжаляваше, че не е казал това той. Дори Алексей Александрович се усмихна.
— Да, но мъжът не може да кърми — каза Песцов, — а жената…
— Не, един англичанин откърмил детето си на кораба — каза старият княз, който си позволи тая волност в разговора пред дъщерите си.
— Колкото има такива англичани, толкова и жените ще бъдат чиновници — успя да каже Сергей Иванович.
— Да, но какво да прави момичето, което няма семейство? — намеси се Степан Аркадич, спомняйки си за Чибисова, която той имаше пред вид през цялото време, като споделяше мнението на Песцов и го поддържаше.
— Ако проучите хубавичко историята на едно такова момиче, ще видите, че то е напуснало семейството си, своето или на сестра си, дето би могло да се занимава с женска работа — неочаквано се намеси нервно в разговора Даря Александровна, която навярно се сещаше какво момиче има пред вид Степан Аркадич.
— Но ние държим за принципа, за идеала! — със звучен бас възрази Песцов. — Жената иска да има правото да бъде независима, образована. Тя е потисната, смазана от съзнанието, че не може да има това.
— А пък аз съм потиснат и смазан, задето не искат да ме приемат като кърмачка във възпитателния дом — отново каза старият княз, за голяма радост на Туровцин, който от смях изтърва едно дебело късче аспержа в соса.
XI
Всички, освен Кити и Левин, вземаха участие в общия разговор. Отначало, когато говореха за влиянието, което един народ оказва върху друг, на Левин неволно му идваше на ума онова, което той имаше да каже по този въпрос; но тия мисли, които по-рано бяха много важни за него, сега се мяркаха като насън в главата му и не представляваха ни най-малък интерес за него. Дори му се виждаше странно защо те се мъчат да говорят толкова за нещо, което не е нужно никому. Изглежда, че и за Кити също така трябваше да бъде интересно това, което говореха за правата и образованието на жените. Колко пъти тя бе мислила за тия работи, спомняйки си за приятелката си в чужбина Варенка, за тежката й зависимост, колко пъти бе мислила за себе си, какво ще стане със самата нея, ако не се омъжи, и колко пъти бе спорила за това със сестра си! Но сега това не я интересуваше ни най-малко. Левин и тя водеха свой разговор, и то не разговор, а някакво тайнствено общение, което всеки миг ги свързваше все повече и събуждаше и у двамата чувство на радостен страх пред тая неизвестност, в която навлизаха.
Отначало на въпроса на Кити как е успял да я види миналата година в каретата Левин й разправи, че се връщал от коситба по шосето и я срещнал.
— Беше рано-рано сутринта. Вие сигурно току-що бяхте се събудили. Вашата maman спеше в кътчето си. Беше утро. Вървя и си мисля: кой ли може да е в тая четириконна карета? Отлична четворка коне със
