спря до самия него и го докосна. Вдигна ръце и ги отпусна на раменете му.
Тя направи всичко, което можеше — спусна се към него и се отдаде цяла, плаха и радостна. Той я прегърна и притисна устни към устата й, която търсеше целувката му.
Тя също не бе спала цяла нощ и го чакаше цяла сутрин. Майка й и баща й бяха напълно съгласни и щастливи от нейното щастие. Тя го чакаше. Искаше първа да му съобщи за своето и неговото щастие. Готвеше се да го срещне сама и се радваше на тая мисъл, и се стесняваше, и се срамуваше, и сама не знаеше какво ще направи. Чуваше стъпките и гласа му и чакаше зад вратата, докато си отиде mademoiselle Linon. Mademoiselle Linon си отиде. Без да мисли, без да се запита как и какво ще направи, тя пристъпи до него и направи това, което направи.
— Да отидем при мама! — каза тя и го улови за ръка.
Той дълго време не можа да каже нищо не толкова защото се страхуваше да не оскверни с думи висотата на чувството си, колкото поради това, че всеки, път, когато искаше да каже нещо, чувствуваше, че вместо думи от него ще се изтръгнат сълзи от щастие. Той улови ръката й и я целуна.
— Нима това е истина? — с глух глас каза най-после той. — Не мога да повярвам, че ме обичаш!
Тя се усмихна на това „ти“ и на тая плахост, с която той я погледна.
— Да! — многозначително, бавно рече тя. — Аз съм така щастлива.
Без да пусне ръката му, тя влезе в гостната. Когато ги видя, княгинята задиша често и веднага заплака, и веднага се засмя, и с такива енергични крачки, каквито Левин не очакваше, се спусна към него, обгърна главата му и го целуна, като измокри бузите му със сълзи.
— Значи, всичко е свършено! Радвам се. Обичай я. Радвам се… Кити!
— Бързо се разбрахте! — каза старият княз, като се мъчеше да бъде равнодушен; но Левин забеляза, че когато се обърна към него, очите му бяха влажни.
— Отдавна, винаги съм желал това! — каза той, като улови Левин за ръка и го притегли към себе си. — Още тогава, когато тая глупачка бе намислила…
— Папа! — извика Кити и затвори устата му с ръце.
— Не, няма да говоря! — каза той. — Много, много… се ра… Ах! Колко съм глупав…
Той прегърна Кити, целуна лицето, ръката й, отново лицето и я прекръсти.
И Левин бе обхванат от ново чувство на любов към тоя по-рано чужд за него човек, към стария княз, когато гледаше как Кити дълго и нежно целува месестата му ръка.
XVI
Княгинята седеше мълчаливо в креслото и се усмихваше; князът седна до нея. Кити бе се изправила до креслото на баща си и все не пущаше ръката му. Всички мълчаха.
Княгинята първа нарече всичко с думи и превърна всички мисли и чувства във въпроси на живота. И в първия миг това се видя на всички еднакво странно и дори мъчително.
— Кога ще бъде? Трябва да ги благословим и да обявим. А кога ще стане сватбата? Как мислиш, Александър?
— Ето го — каза старият княз и посочи Левин, — в тая работа той е главното лице.
— Кога ли? — каза Левин и се изчерви. — Утре. Ако питате мене, моето мнение е днес да ни благословите и утре сватбата.
— Е, стига, mon cher, глупости!
— Добре, след една седмица.
— Той сякаш е полудял.
— Не, защо пък?
— Но моля ти се! — каза майката, като се усмихна радостно на тая припряност. — Ами прикята?
„Нима ще има прикя и разни други работи? — с ужас помисли Левин. — А впрочем нима прикята и благославянето, и всички тия работи могат да накърнят щастието ми? Нищо не може да го накърни!“ Той погледна Кити и забеляза, че тя никак, никак не се обиди от мисълта за прикята. „Изглежда, че така трябва“ — помисли той.
— Но аз не зная нищо, аз казах само желанието си — рече той, като се извиняваше.
— Добре, ще помислим. Сега можем да ги благословим и да обявим. Така е.
Княгинята пристъпи до мъжа си, целуна го и се накани да си отиде; но той я задържа, прегърна я и усмихнат я целуна няколко пъти нежно, като млад влюбен. Очевидно старците се объркаха за миг и не знаеха дали те са влюбени отново или само дъщеря им. Когато князът и княгинята излязоха, Левин пристъпи до годеницата си и я улови за ръката. Сега той бе дошъл на себе си и можеше да говори, а и трябваше да каже много нещо. Но каза съвсем не това, което трябваше.
— Как си знаех, че това ще стане така! Никога не съм се надявал, но в душата си бях уверен винаги — каза той. — Аз вярвам, че това е било предопределено.
— Ами аз? — каза тя. — Дори тогава… — Тя се спря и продължи отново, като го гледаше смело с искрените си очи. — Дори тогава, когато отблъснах щастието си. Винаги съм обичала само вас, но бях се увлякла. Трябва да ви кажа… Може ли да забравите това?
— То може да е било за добре. Вие трябва да ми простите за много неща. Трябва да ви кажа…
Това беше едното от ония неща, които бе решил да й каже. Още първите дни той бе решил да й каже две неща — първо, че не е така чист, като нея, и, второ, че е невярващ. Това беше мъчително, но той смяташе, че е длъжен да й каже и едното, и другото.
— Не, не сега, после! — каза той.
— Добре, после, но непременно ще ми кажете. Аз не се страхувам от нищо. Трябва да знам всичко. Сега е свършено.
Той се доизказа.
— Свършено е, защото ще ме вземете, какъвто и да съм, няма да се откажете от мене? Нали?
— Да, да.
Разговорът им беше прекъснат от mademoiselle Linon, която дойде да поздрави любимата си възпитаница, като се усмихваше нежно, макар и престорено. Тя още не бе излязла, когато дойдоха да я поздравят и слугите. След това дойдоха и роднините и започна окова блажено суетене, от което Левин не можа да се отърве до втория ден от сватбата. На Левин му бе постоянно неловко и отегчително, но напрежението от щастието продължаваше и все се увеличаваше. Той постоянно, чувствуваше, че от него се искат много неща, които не знае, правеше всичко, което му кажеха, и всичко това му доставяше щастие. Мислеше, че годяването му няма да прилича по нищо на другите, че обикновените условия на сватосването ще накърнят особеното му щастие; но свърши се с това, че той правеше същото, както и другите, и от това щастието му само се увеличаваше и ставаше все по-особено и по-особено, и нямаше, и не можеше да има подобно на себе си.
— Сега ще си хапнем бонбони — казваше m-lle Linon и Левин отиваше да купи бонбони.
— Е, много се радвам — каза Свияжски. — Съветвам ви да вземете букети от Фомин.
— А нима трябва? — И той отиваше в магазина на Фомин.
Брат му каза, че трябва да вземе пари назаем, защото ще има много разходи, подаръци…
— А нима трябват подаръци? — И той препускаше при Фулде.
И в сладкарницата, и при Фомин, и при Фулде той видя, че го очакват, че му се радват и празнуват щастието му също както всички, с които имаше работа тия дни. Необикновено беше, че всички не само го обичаха, но и всички по-рано несимпатични, студени, равнодушни хора, които сега се възхищаваха от него, му се покоряваха във всичко, отнасяха се нежно и деликатно с чувството му и споделяха убеждението му, че той е най-щастливият човек в света, защото годеницата му е върхът на съвършенството. Същото нещо чувствуваше и Кити. Когато графиня Нордстън си позволи да загатне, че тя е желала нещо по-хубаво, Кити така се разгорещи и така убедително доказа, че в света не може да има нищо по-хубаво от Левин, че графиня Нордстън трябваше да признае това и в присъствието на Кити не срещаше вече Левин без усмивка на възхищение.
Обяснението, което той й бе обещал, беше едно тежко събитие за това време. Той се посъветва със стария княз и като получи разрешение от него, даде на Кити дневника си, в който бе записано онова, което го бе измъчвало. Тогава той бе писал тоя дневник тъкмо заради бъдещата годеница. Бяха го измъчвали две
