да отидат не в чужбина, дето нямаше да живее, а там, дето ще бъде домът им. Това ясно изразено намерение зачуди Левин. Но понеже му беше все едно, той веднага помоли Степан Аркадич, сякаш това бе негово задължение, да замине за село и да нагласи там всичко, каквото трябва, с вкус, какъвто никак не му липсваше.
— Но слушай — каза веднъж Степан Аркадич на Левин, след като се бе върнал от село, дето бе нагласил всичко за идването на младите, — имаш ли свидетелство, че си се изповядал?
— Не. Защо?
— Без това не можеш да се венчаеш.
— Ай, ай, ай! — извика Левин. — Ами че аз, струва ми се, не съм постил вече девет години. Не съм и помислял за това.
— Хубава работа! — засмян каза Степан Аркадич. — А мене наричаш нихилист! Така не може. Трябва да постиш.
— Но кога? Останаха четири дни.
Степан Аркадич нареди и тая работа. И Левин започна да пости. Като човек нерелигиозен и същевременно уважаващ вярванията на другите хора, за Левин беше твърде тежко да присъствува и участвува във всички черковни обреди. Сега, в това чувствително към всичко размекнато състояние на духа, в което се намираше, тая необходимост да се преструва беше за Левин не само тежка, но му се видя и съвсем невъзможна. Сега, когато се намираше в чудесно състояние, в разцвета си, той ще трябва или да лъже, или да кощунствува. А не се чувствуваше в състояние да прави нито едното, нито другото. Но колкото и да питаше Степан Аркадич дали не може да получи свидетелство, без да пости, Степан Аркадич му казваше, че е невъзможно.
— Пък и какво ти коства — два дни? При това той е твърде мило, умно старче. Ще ти измъкне тоя зъб, без да усетиш.
При първата литургия Левин се опита да поднови в душата си юношеските спомени за онова силно религиозно чувство, което бе преживял от шестнадесетата до седемнадесетата си година. Но веднага се убеди, че е съвсем невъзможно. Опита се да погледне на всичко това като на един незначителен празен обичай, подобен на обичая да се правят визити; но почувствува, че просто не може да направи и това. Както повечето от съвременниците му, по отношение на религията Левин се намираше в съвсем неопределено положение. Да вярва — не можеше, а същевременно не беше твърдо убеден, че всичко това е неправедно. И ето защо, понеже не бе в състояние да вярва в значението на това, което прави, нито да гледа на него равнодушно като на празна формалност, през цялото време на поста той изпитваше неловкост и срам, защото правеше нещо, което сам не разбираше и което бе нещо лъжливо и лошо, както му казваше един вътрешен глас.
През време на службата той ту слушаше молитвите, като се мъчеше да им приписва такова значение, което би съвпадало с възгледите му, ту пък, чувствувайки, че не може да ги разбира и трябва да ги осъжда, се мъчеше да не ги слуша, а се занимаваше със своите мисли, наблюдения и спомени, които през време на това напразно стоене в черквата нахлуваха необикновено живо в главата му.
Той престоя на литургията, на всенощната и на вечернята и на другия ден, станал по-рано от обикновено, без да пие чай, дойде в осем часа сутринта в черквата, за да слуша утринния часослов и да се изповяда.
В черквата нямаше никого другиго освен един просяк войник, две бабички и черковните служители.
Младият дякон, с тънък подрасник, под който рязко се очертаваха двете половинки на дългия му гръб, го посрещна и като пристъпи до една масичка при стената, веднага започна да чете часослова. Колкото повече четеше, особено при честото и бързо повтаряне на все същите думи „Господи помилуй“, които звучаха като „помилос, помилос“, Левин чувствуваше, че мисълта му е затворена и запечатана и че сега не трябва да я пипа и раздвижва, защото ще излезе бъркотия, и затова, изправен зад дякона, без да слуша и без да вниква, той продължаваше да мисли за своите работи. „Каква изразителност има в ръката й“ — мислеше той, като си спомняше за вчера, когато седяха до ъгловата маса. Нямаше за какво да приказват, както почти винаги по това време, и тя, сложила ръка на масата, я разтваряше и затваряше и сама се засмя, наблюдавайки движението й. Той си спомни как целуна тая ръка и как след това разглеждаше събиращите се линии на розовата длан. „Пак помилос“ — помисли Левин, като се кръстеше, правеше поклони и наблюдаваше гъвкавото движение на гърба на покланящия се дякон. „След това тя хвана ръката ми и заразглежда линиите. «Имаш чудесна ръка» — каза тя.“ И той погледна ръката си и късата ръка на дякона. „Да, сега ще свърши скоро — мислеше той. — Не, изглежда, пак отначало — помисли той, като се ослушваше в молитвите. — Не, свършва се; ето той вече се кланя до земята. Така е винаги преди края.“
След като получи незабелязано една трирублева банкнота в ръката си с кадифена маншета, дяконът каза, че ще го запише, и потраквайки живо с новите си ботуши по плочите на празната черква, отиде в олтара. След миг погледна оттам и повика с ръка Левин. Затворената досега мисъл зашава в главата на Левин, но той побърза да я пропъди. „Все ще се нареди някак“ — помисли той и тръгна към амвона. Покачи се по стъпалата и като зави надясно, видя свещеника. Старчето-свещеник, с рядка прошарена брада, с уморени добри очи, стоеше до аналоя и прелистваше требника. Той се поклони леко на Левин и веднага започна с обичайния си глас да чете молитви. Когато ги свърши, поклони се до земята и се обърна с лице към Левин.
— Тук Христос присъствува невидимо и приема вашата изповед — каза той и посочи разпятието. — Вярвате ли във всичко, на което ни учи светата апостолска черква? — продължи свещеникът, като извърна очи от лицето на Левин и скръсти ръце под епитрахила.
— Съмнявам се, съмнявам се във всичко — продума Левин с неприятен за себе си глас и млъкна.
Свещеникът почака няколко секунди дали той няма да каже още нещо и като затвори очи, с бързо владимировско произношение на „о“-то каза:
— Съмненията са свойствени на човешката слабост, но ние трябва да се молим, за да ни укрепи милосърдният Господ. Какви особени грехове имате? — прибави той без ни най-малка пауза, сякаш гледаше да не губи време.
— Главният ми грях е съмнението. Съмнявам се във всичко и най-често се намирам в съмнение.
— Съмнението е свойствено на човешката слабост — повтори същите думи свещеникът. — В какво се съмнявате главно?
— Съмнявам се във всичко. Понякога се съмнявам дори в съществуването на Бога — неволно каза Левин и се ужаси от неприличието на това, което каза. Но както изглежда, думите на Левин не направиха впечатление на свещеника.
— Но какви съмнения може да има в съществуването на Бога? — с едва доловима усмивка бързо попита свещеникът.
Левин мълчеше.
— Какво съмнение можете да имате в твореца, когато погледнете неговите творения? — с бързия си, обичаен говор продължи свещеникът. — Та кой е украсил със светила небесния свод? Кой е облякъл земята в нейната хубост? Как може без творец? — каза той и въпросително погледна Левин.
Левин чувствуваше, че би било неприлично да влиза във философски спорове със свещеника и затова каза в отговор само това, което имаше пряка връзка с въпроса.
— Не зная — каза той.
— Не знаете ли? Но тогава как може да се съмнявате, че Бог е сътворил всичко? — с весело недоумение каза свещеникът.
— Не разбирам нищо — каза Левин, изчервявайки се и чувствувайки, че думите му са глупави и не могат да не бъдат глупави при това положение.
— Молете се, молете се на Бога. Дори светите отци са имали съмнения и са молили Бога да затвърди вярата им. Дяволът има голяма сила и ние не трябва да му се поддаваме. Молете се, молете се на Бога. Молете се на Бога — бързо повтори той.
Свещеникът помълча известно време, сякаш бе се замислил за нещо.
— Както чух, вие се готвите да встъпите в брак с дъщерята на моя енориаш и духовен син княз Шчербацки? — с усмивка прибави той. — Прекрасна девица!
— Да — отвърна Левин, като се изчерви заради свещеника. „Защо му трябва да пита за това при
