изповедта?“ — помисли той.
И сякаш в отговор на мисълта му свещеникът каза:
— Вие се готвите да встъпите в брак и Бог може би ще ви награди с потомство, нали? Е, какво възпитание можете да дадете на децата си, ако не победите в себе си изкушението на дявола, който ви влече към неверие? — с кротък укор каза той. — Ако обичате чедото си, вие, като добър баща, ще му желаете не само богатство, разкош и почести; ще желаете неговото спасение, духовното му просвещение със светлината на истината. Не е ли така? Какво ще му отговорите, когато невинното дете ви попита: „Татко, кой е сътворил всичко, което ме примамва в тоя свят — земята, водата, слънцето, цветята, тревите?“-Нима ще му кажете: „Не зная.“ Не можете да не знаете, когато Господ-Бог поради великата си милост ви е открил това. Или детето ще ви попита: „Какво ме чака в задгробния живот?“ Какво ще му кажете, когато не знаете нищо? Как ще му отговорите? Ще го предоставите ли на съблазните на света и дявола? Това не е хубаво! — каза той и млъкна, като наведе глава настрани и загледа Левин с добрите си кротки очи.
Сега Левин не отговори нищо, но не защото не искаше да влиза в спор със свещеника, а защото никой досега не бе му задавал такива въпроси; а докато неговите деца почнат да му задават тия въпроси, има още време да помисли какво ще им отговори.
— Вие навлизате в оня период от живота — продължи свещеникът, — когато трябва да си изберете път и да го следвате. Молете се на Бога да ви помогне с благодатта си и да ви помилва — завърши той. — „Господ и Бог наш Исус Христос, благодатию и щедротами своего человеколюбия, да простит ти чадо…“ — И като свърши опрощаващата молитва, свещеникът го благослови и освободи.
Когато се върна тоя ден у дома си, Левин изпитваше радостно чувство, че неловкото му положение бе свършило, и то така, че не стана нужда да лъже. Освен това у него остана един неясен спомен, че онова, което бе говорило това добро и мило старче, съвсем не беше така глупаво, както му се стори отначало, и че тук има нещо такова, което трябва да се уясни.
„Разбира се, не сега — мислеше Левин, — а някой друг път.“ Повече, отколкото по-рано, Левин чувствуваше сега, че в душата му има нещо неясно и нечисто и че по отношение на религията той се намира в същото положение, което така ясно виждаше и не обичаше у другите и за което укоряваше приятеля си Свияжски.
Той прекара тая вечер с годеницата си у Доли, беше особено весел и като обясняваше на Степан Аркадич възбуденото състояние, в което се намираше, каза, че му е весело като на куче, което са учили да скача през обръч и което, след като е разбрало най-сетне и е направило това, което искат от него, скимти, размахва опашка и скача от възторг по масите и прозорците.
II
В деня на сватбата, според обичая (за изпълняването на всички обичаи строго настояваха княгинята и Даря Александровна), Левин не видя годеницата си и обядва в хотела заедно със случайно събралите се при него трима ергени: Сергей Иванович, Катавасов, колега от университета, сега професор по естествените науки, когото Левин бе срещнал на улицата и домъкнал в хотела, и Чириков, шафера, московски мирови съдия, другар на Левин по лов на мечки. Обедът бе много весел. Сергей Иванович беше в най-добро настроение и се забавляваше с оригиналността на Катавасов. Катавасов, който чувствуваше, че ценят и разбират оригиналността му, парадираше с нея. Чириков весело и добродушно поддържаше всякакъв разговор.
— Ето на — казваше Катавасов, който по навик, придобит на катедрата, провличаше думите си, — колко способен момък беше нашият приятел Константин Дмитрич. Говоря за отсъствуващите, защото него го няма вече. Тогава, след като излезе от университета, и науката обичаше, и човешки интереси имаше, а сега едната половина от способностите му е насочена към това да мами себе си, а другата — да оправдава тая измама.
— Не съм виждал по-голям враг на женитбата от вас — каза Сергей Иванович.
— Не, не съм враг. Аз съм привърженик на разделението на труда. Хора, които не могат да правят нищо, трябва да правят деца, а другите — да помагат за просвещаването и щастието им. Така разбирам аз. Мнозина обичат да смесват тия два занаята, но аз не съм от тях.
— Колко щастлив ще бъда, когато науча, че сте се влюбили! — каза Левин. — Моля, поканете ме на сватбата си.
— Аз съм вече влюбен.
— Да, в сепията. Знаеш ли — обърна се Левин към брат си, — Михаил Семьонович пише съчинение за храненето и…
— Е, не обърквайте тия работи. Все едно е за какво пиша. Въпросът е там, че аз наистина обичам сепията.
— Но тя няма да ви попречи да обичате жена си.
— Тя няма да ми попречи, но жена ми ще попречи.
— Защо пък?
— Ще видите. Вие нали обичате стопанството и лова — ще видите.
— А днес идва Архип, разправя, че в Прудно имало много елени и две мечки — каза Чириков.
— Е, вие ще ги уловите без мене.
— Това е вярно — каза Сергей Иванович. — Но и занапред се прости с лова на мечки — жена ти няма да те пусне!
Левин се усмихна. Мисълта, че жена му няма да го пусне, му беше така приятна, че той беше готов да се откаже завинаги от удоволствието да вижда мечки.
— И все пак е жалко, че ще уловят без вас тия две мечки. Ами помните ли последния път в Хапилово? Чуден лов щеше да бъде — каза Чириков.
Левин не искаше да го разочарова, че някъде може да има нещо хубаво и без тоя лов и затова не каза нищо.
— Не току-така е заведен тоя обичай да се сбогуваме с ергенския живот — каза Сергей Иванович. — Колкото и да си щастлив, все пак ти е жал за свободата.
— Я си признайте, имате ли такова чувство, като у Гоголевия годеник, че да ви се иска да скочите през прозореца?
— Сигурно го има, но не иска да признае! — каза Катавасов и високо се засмя.
— Ето, прозорецът е отворен… Да вървим още сега в Твер! Има една мечка, може да отиде човек чак до бърлогата й. Наистина, я да тръгнем с влака в пет часа! А тук нека правят, каквото щат — усмихнат каза Чириков.
— Уверявам ви — каза с усмивка Левин, — не мога да намеря в душата си това чувство на съжаление за свободата!
— Но в душата ви сега е такъв хаос, че няма да намерите нищо — каза Катавасов. — Почакайте да се поопомните малко, тогава ще намерите.
— Не, щях да чувствувам поне мъничко, че въпреки моето чувство (пред него той не искаше да каже — любов)… и щастие все пак ми е жал, че губя свободата си… Наопаки, аз се радвам тъкмо на тая загуба на свободата.
— Лошо! Безнадежден субект! — каза Катавасов. — Добре, да пием за неговото излекуване или да му пожелаем само да се сбъдне поне една стотна от мечтите му. И това вече ще бъде такова щастие, каквото не е имало на земята!
Наскоро след обеда гостите си отидоха, за да успеят да се преоблекат за сватбата.
Когато остана сам и си спомни за разговора с тия ергени, Левин се запита още веднъж: има ли в душата му това чувство на съжаление за свободата, за което те говореха? При тоя въпрос той се усмихна. „Свобода ли? Защо пък свобода? Щастието е само в това: да обичаш и желаеш, да мислиш с нейните желания и мисли, сиреч никаква свобода — ето щастието!“
„Но дали зная нейните мисли, желания и чувства?“ — изведнъж му пошепна някакъв глас. Усмивката изчезна от лицето му и той се замисли. И изведнъж го обхвана странно чувство. Обзе го страх и съмнение, съмнение във всичко.
