тъжен и сериозен израз.
Степан Аркадич разправяше на балдъзата си своя каламбур за развода.
— Трябва да се оправи короната — отвърна тя, без да го слуша.
— Колко жалко, че е погрозняла! — каза графиня Нордстън на Лвова. — И все пак той не струва колкото палеца й. Нали?
— Не, той ми харесва много. Не защото ми е бъдещ beau-frere57 — отвърна Лвова. — И колко добре се държи! А толкова е трудно да се държиш добре в такова положение — да не бъдеш смешен. Той не е смешен, не е превзет, а, както изглежда, е трогнат.
— Изглежда, че вие очаквахте тая работа?
— Почти. Тя винаги го е обичала.
— Я да видим кой от тях ще стъпи пръв на килима. Аз съветвах Кити.
— Все едно — отвърна Лвова, — ние всички сме покорни жени, това е в кръвта ни.
— А пък аз, когато се венчавах с Василий, стъпих нарочно първа. А вие, Доли?
Доли стоеше до тях, слушаше ги, но не отговори. Тя беше развълнувана. В очите й бяха бликнали сълзи и тя не би могла да каже нищо, без да се разплаче. Радваше се на Кити и Левин; връщайки се мислено към своята сватба, тя поглеждаше светналия Степан Аркадич, забравяше всичко сегашно и си спомняше само първата си невинна любов. Спомняше си не само за себе си, но и за всички близки и познати жени; спомни си ги в тоя единствено тържествен за тях миг, когато също като Кити стояха под венчилото с любов, надежда и страх в сърцето, отричайки се от миналото и навлизайки в тайнственото бъдеще. Измежду всички тия младоженки, които й идваха на ума, си спомни и за своята мила Ана, за чийто очакван развод бе чула наскоро подробности. И тя бе стояла също така чиста, с портокалови цветя и воал. А сега?
— Ужасно странно — рече тя.
Не само сестрите, приятелките и роднините следяха всички подробности на свещенодействието; с вълнение, което прекъсваше дъха им, чуждите жени, зрителните, също следяха израза върху лицата на младоженците, като се страхуваха да не изпуснат някое движение, и от яд не отговаряха и често не слушаха думите на равнодушните мъже, които правеха шеговити или странични забележки.
— Защо е така насълзена? Или се жени насила?
— Как ще е насила за такъв юнак? Княз ли е, какъв е?
— Ами тая в белия атлаз сестра ли й е? Слушай сега как ще ревне дяконът: „Да боится своего мужа.“
— Чудовски ли са?
— Сигурно са някои важни.
— Аз питах лакея. Казва, че веднага щял да я отведе в имението си. Разправят, че бил страшно богат. Затова му я и дали.
— Не, хубава двойчица.
— А пък вие, Маря Власевна, спорехте, че дългите поли се носят разперени. Я виж на тая с плюшеното, казват, че била жена на консул, как й е набрана роклята… Ей тъй и пак тъй.
— Колко мила е булката, като овчица накитена! Каквото щете приказвайте, но да ти дожалее за нея.
Така се говореше сред тълпата зрителни, които бяха успели да се промъкнат през вратата на черквата.
VI
Като свърши разменянето на пръстените, един черковен служител постла пред аналоя посред черквата розов копринен плат, хорът запя изкусен и сложен псалом, в който басът и тенорът се надпяваха, и свещеникът се обърна и посочи на младоженците постлания розов плат. Колкото и често и много да бяха слушали и двамата за поверието, че който стъпи пръв на плата, ще бъде глава в семейството, нито Левин, нито Кити можаха да си спомнят за това, когато направиха тия няколко стъпки. Те не чуха и високите забележки и спорове, че според едни той стъпил пръв, а според други — и двамата едновременно.
След обичайните въпроси дали искат да встъпят в брак и дали не са се обещавали на други и след отговорите им, които звучаха странно за самите тях, започна нова служба. Кити слушаше думите на молитвата и искаше, но не можеше да разбере смисъла им. Докато продължаваше обредът, чувството на тържество и светла радост все повече и повече изпълваше душата й и я лишаваше от възможност да внимава.
Молеха се „о еже податися им целомудрию и плоду чрева на пользу, о еже возвеселитися им видением сынов и дщерей“. Споменаваше се, че Бог е сътворил жената от реброто на Адама и „сего ради оставит человек отца и матерь и прилепится к жене, будет два в плоть едину“ и че „тайна сия велика ест“; молеха Бога да им даде плодородие и благословение, както на Исак и Ребека, на Йосиф, на Мойсей и Сепфор, и да видят синове от синовете си. „Всичко това било прекрасно — мислеше Кити, като слушаше тия думи, — всичко това не може и да бъде другояче“ — и на светналото й лице грееше радостна усмивка, която неволно се предаваше на всички, които я наблюдаваха.
— Наложете ги на главите им! — чуха се съвети, когато свещеникът им сложи венците, а Шчербацки, с разтрепераната си ръка в дълга ръкавица държеше високо венеца над главата й.
— Наложете го! — усмихната прошепна тя.
Левин се обърна към нея и бе поразен от радостното сияние, което излъчваше лицето й; това чувство неволно обхвана и него. И както и на нея, стана му светло и весело.
Беше им весело да слушат четенето на посланието на апостола и гръмливия глас на протодякона при последния стих, очакван с такова нетърпение от чуждата публика. Весело им беше да пият топло червено вино с вода от плоската паничка и още по-весело им стана, когато свещеникът отметна филона си, улови ръцете им в своята и под екота на баса, който пееше „Исаие ликуй“, ги поведе около аналоя. Препъвайки се в шлейфа на младата булка и също усмихнати и радостни от нещо, Шчербацки и Чириков, които крепяха короните, ту оставаха назад, ту се сблъскваха с младоженците, когато свещеникът спреше. Радостната искра, която бе пламнала у Кити, сякаш бе обхванала всички в черквата. На Левин му се струваше, че и на свещеника, и на дякона, също както и нему, им се искаше да се усмихват.
След като свали венците от главите им, свещеникът прочете последната молитва и поздрави младоженците. Левин погледна Кити и му се стори, че никога досега не бе я виждал такава. Тя беше прелестна с това ново сияние на щастие, което бе на лицето й. Левин искаше да й каже нещо, но не знаеше дали вече се е свършило. Свещеникът го извади от затруднение. Той се усмихна с добрата си уста и тихо каза:
— Целунете жена си, а вие целунете мъжа си — и взе свещите от ръцете им.
Левин целуна предпазливо нейните усмихващи се устни, подаде й ръка и усещайки някаква нова странна близост, излезе от черквата. Той не вярваше, не можеше да повярва, че това е истина. Само когато се срещнеха техните учудени и плахи погледи, той вярваше в това, защото чувствуваше, че те са вече едно цяло.
Същата нощ след вечерята младоженците заминаха за село.
VII
От три месеца вече Вронски и Ана пътуваха заедно из Европа. Обиколиха Венеция, Рим, Неапол и току- що пристигнаха в един малък италиански град, дето искаха да останат известно време.
Хубавецът оберкелнер, с пътека на гъстите напомадени коси, която започваше от врата, във фрак и с широка бяла батистена предница на ризата, с верижка над закръгленото коремче, пъхнал ръце в джобовете и презрително замижал, отговаряше строго на един спрял се господин. Но като чу от другата страна на входа стъпки нагоре по стълбата, оберкелнерът се обърна, видя руския граф, който заемаше най-хубавите стаи в хотела им, почтително извади ръце от джобовете си и като се наведе, му обясни, че куриерът е идвал и че въпросът за наемане на палацото е уреден. Главният управител бил готов да подпише договора.
— А! Много се радвам — каза Вронски. — А госпожата тук ли е, или не?
— Тя ходи на разходка, но се върна — отговори оберкелнерът.
