яка, сложи си шапката и тръгна към ателието. Бе забравил вече сполучливата фигура. Сега го радваше и вълнуваше посещението, което правеха на ателието му тия важни руси, пристигнали с каляска.
За картината си, тая, която сега беше на статива му, дълбоко в душата си той имаше мнение, че такава картина никой никога досега не е рисувал. Не мислеше, че картината му е по-хубава от всички картини на Рафаел, но знаеше, че онова, което искаше да предаде и бе предал в тая картина, никой никога не бе постигнал. Това нещо той знаеше със сигурност и го знаеше отдавна, откак бе почнал да я рисува; но мненията на другите, каквито и да бяха те, все пак имаха грамадно значение за него и го вълнуваха до дъното на душата. Всяка забележка, дори най-нищожната, която показваше, че познавачите виждат поне една малка част от онова, което той виждаше в тая картина, го вълнуваше до дъното на душата. На своите критици той винаги приписваше по-голяма дълбочина на разбиране от тая, която той самият имаше, и винаги очакваше от тях нещо такова, което сам не виждаше в картината си. И както му се струваше, често намираше това нещо в преценката на зрителите.
С бързи крачки той се приближаваше до вратата на ателието си и въпреки вълнението изведнъж го порази меко осветената фигура на Ана, която бе се изправила в сянката при входа и слушаше разпаления Голенишчев, който й казваше нещо, и в същото време очевидно искаше да огледа приближаващия се художник. Той дори сам не забеляза как, приближавайки се до тях, улови и погълна това впечатление, както беше и с брадичката на тютюнопродавача, и го скъта нейде, отдето щеше да го извади, когато потрябва. Посетителите, разочаровани вече предварително от разказа на Голенишчев за художника, се разочароваха още повече от външността му. Среден на ръст, набит, с чевръста походка, с кафява шапка, маслинено палто и тесни панталони, тогаз, когато отдавна вече се носеха широки, и особено с обикновеното си широко лице, върху което бе съчетан израз на стеснение и желание да запази достойнството си, Михайлов им направи неприятно впечатление.
— Моля, заповядайте — каза той, като се стараеше да изглежда равнодушен, влезе в коридора, извади ключа от джоба си и отключи вратата.
XI
Когато влязоха в ателието, художникът Михайлов още веднъж изгледа гостите и отбеляза във въображението си и израза върху лицето на Вронски, особено скулите му. Въпреки че естетичното му чувство непрестанно работеше, събирайки материал, въпреки че чувствуваше все по-голямо и по-голямо вълнение, понеже наближаваше моментът, когато ще чуе мнения за картината си, той бързо и тънко по неуловими признаци си създаваше представа за тия три лица. Тоя (Голенишчев) е тукашен русин. Михайлов не си спомняше нито фамилното му име, нито къде го бе срещал и какво бе говорил с него. Спомняше си само лицето му, както помнеше всички лица, които бе виждал някога, но си спомняше също, че това бе едно от ония лица, които във въображението си той бе отделил в един огромен дял от фалшиво значителни и бедни откъм израз физиономии. Дългите коси и твърде откритото чело придаваха външна значителност на лицето, което имаше детски неспокоен израз, съсредоточен в основата на тесния нос. Според преценката на Михайлов Вронски и Каренина трябва да са знатни и богати руси, които като всички богати руси не разбират нищо от изкуство, но се преструват на любители и ценители. „Сигурно са видели вече всички старини и сега обикалят ателиетата на новите, на шарлатанина немец и на глупака прерафаелит англичанин, а при мене идват само за да имат пълна представа“ — мислеше той. Познаваше много добре маниера на дилетантите (колкото по-умни са те, толкова по-зле) да разглеждат ателиетата на съвременните художници само за да имат право да кажат, че изкуството е в упадък и че колкото повече гледаш новите, толкова повече виждаш колко неподражаеми си остават големите стари майстори. Той очакваше всичко това, четеше го по лицата им, виждаше го в равнодушната небрежност, с която говореха помежду си, наблюдаваха манекените и бюстовете и свободно се разхождаха, като чакаха той да открие картината. Но въпреки това, докато преместваше етюдите си, вдигаше завесите и снемаше покривката, той изпитваше силно вълнение, толкова повече, че макар според него всички знатни и богати руси да са говеда и простаци, и Вронски, и особено Ана му харесваха.
— Ето, заповядайте! — каза той, като посочи картината и с чевръстата си походка се отдръпна настрана. — Това е разпитът при Пилат. Матея, глава XXVII — каза той, чувствувайки, че устните му започват да треперят от вълнение. Той се отдръпна и застана зад тях.
Няколко секунди, докато посетителите мълчаливо наблюдаваха картината, Михайлов също я гледаше, но я гледаше с равнодушен, чужд поглед. В тия няколко секунди той бе предварително уверен, че тъкмо те, тия посетители, които толкова презираше преди една минута, ще произнесат висока, пресправедлива оценка за картината му. Той бе забравил всичко, което мислеше за картината си по-рано, през тия три години, докато я рисуваше; забравил бе всичките й достойнства, които бяха несъмнени за него, и сега я наблюдаваше с техния равнодушен, чужд, нов поглед и не виждаше нищо хубаво в нея. Виждаше на пръв план сърдитото лице на Пилат и спокойното лице на Христа, а на втори план фигурите на Пилатовите слуги и лицето на Йоан, което се взираше в това, което става. Сега, когато гледаше с техните очи, всяко лице, със своя особен характер, до което той се бе домогнал с такова търсене, с такива грешки и поправки, всяко лице, което бе му създало толкова мъки и радост, и всички тия лица, които бе размествал толкова пъти, за да постигне общото, всички отсенки в колорита и тоновете, които бе постигнал с такъв труд — всичко това заедно му се виждаше една баналност, повтаряна хиляди пъти. Когато погледна картината с техните очи, дори най- скъпото за него лице, лицето на Христа, което беше център на картината и бе му доставило такъв възторг при постигането му, беше изцяло изгубено за него. Той виждаше едно добре нарисувано (а дори не и добре — той виждаше сега ясно много недостатъци) повторение на ония безконечни Христосовци на Тициан, Рафаел и Рубенс и на същите войници, и на Пилат. Всичко това беше изтъркано, бедно и старо и дори лошо нарисувано — пъстро и слабо. Те ще бъдат прави, когато в присъствието на художника ще изрекат престорено учтиви фрази, а ще го съжаляват и ще му се смеят, когато останат сами.
Стана му много тежко от това мълчание (макар че то продължи не повече от една минута). За да го прекъсне и покаже, че не е развълнуван, той направи усилие над себе си и се обърна към Голенишчев.
— Струва ми се, че съм имал удоволствието да се срещна с вас — каза му той, като се озърташе неспокойно ту към Ана, ту към Вронски, за да не изтърве нито една черта от израза на лицата им.
— Разбира се, виждахме се у Роси, помните ли, на оная вечеринка, дето декламираше италианската госпожица — новата Рашел — свободно заприказва Голенишчев, като откъсна без ни най-малко съжаление погледа си от картината и се обърна към художника.
Но като забеляза, че Михайлов чака мнението му за картината, каза:
— Картината ви е напреднала доста, откак я видях последния път. И както тогава, така и сега необикновено ме поразява фигурата на Пилат. Колко разбран ти става той, тоя добър, отличен човек, но чиновник до дъното на душата си, който не знае какво прави. Но, струва ми се…
Живото лице на Михайлов изведнъж просия цяло: очите му светнаха. Той искаше да каже нещо, но не можа да проговори от вълнение и се престори, че се закашля. Колкото и малко да ценеше способността на Голенишчев да разбира изкуството, колкото и нищожна да беше тая справедлива забележка за верния израз на лицето на Пилат като чиновник, колкото и обидно да му се виждаше, че му правят най-напред такава нищожна забележка, преди да е станало дума за най-важните неща, Михайлов беше във възторг от тая преценка. Самият той мислеше за фигурата на Пилат същото, което каза Голенишчев. Че тая преценка беше една от милионите други преценки, които можеха да бъдат верни, в което Михайлов бе твърдо убеден, това не намаляваше значението на забележката, изказана от Голенишчев. Той обикна Голенишчев за тая забележка и неговата умърлушеност веднага се замени с възторг. Изведнъж цялата му картина оживя пред него с цялата неизразима сложност на всичко живо. Михайлов отново се опита да каже, че и той разбира така Пилат; но устните му непокорно трепереха и той не можа да проговори. Вронски и Ана също си приказваха нещо с оня тих глас, с който обикновено хората говорят на художествените изложби — донейде за да не оскърбят художника, а донейде за да не кажат високо някоя глупост, каквато много лесно може да се каже, когато се говори за изкуство. На Михайлов се стори, че картината и на тях направи впечатление. Той пристъпи до тях.
— Чуден е изразът на Христа! — каза Ана. От всичко, що видя, тоя израз й хареса най-много; тя чувствуваше, че това е центърът на картината и затова на художника ще бъде приятно да го похвалят. — Ясно е, че той съжалява Пилат.
