мислеше тя. — Боже мой! Колко е мил и глупав! Да ревнува мене! Ако знаеше, че за мене всички те са като готвача Пьотр — мислеше тя, като гледаше със странно за себе си чувство за собственост тила и червения му врат. — Макар че ми е жал да го откъсна от работата му (но той ще я навакса!), трябва да видя лицето му; дали ще почувствува, че го гледам? Искам да се обърне… Искам, хайде!“ — и тя отвори по-широко очи, като искаше с това да усили действието на погледа си.
— Да, те поглъщат всички сокове и придават лъжлив блясък — промърмори той, спря да пише и като почувствува, че тя го гледа и се усмихва, се обърна.
— Какво има? — попита той усмихнат и стана.
„Обърна се“ — помисли тя.
— Нищо, исках да се обърнеш — каза тя, като го гледаше и искаше да разбере дали го е яд, или не, задето го е откъснала от работата му.
— Колко ни е хубаво заедно! Искам да кажа, на мене — каза той и пристъпи до нея, грейнал в щастлива усмивка.
— И мене ми е много хубаво! Не ще отида никъде, особено в Москва.
— Ами за какво мислеше?
— Аз ли? Мислех… Не, не, иди си пиши, не се отвличай — каза тя, като се нацупи, — пък и аз трябва да изрежа ей тия дупчици, виждаш ли?
Тя взе ножицата и започна да изрязва.
— Не, кажи ми какво — каза той, като седна до нея и следеше кръгообразното движение на малката ножица.
— Ах, какво мислех ли? Мислех за Москва, за твоя тил.
— Защо именно на мене е дадено такова щастие? Неестествено е. Прекалено хубаво — каза той и целуна ръката й.
— За мене, наопаки, колкото е по-хубаво, толкова е по-естествено.
— А ти имаш плитчица — каза той, като обърна предпазливо главата й. — Плитчица. Виждаш ли, ето тук. Не, не, ние си имаме работа.
Но работата вече не продължи и те като виновни отскочиха един от друг, когато Кузма влезе да доложи, че чаят е готов.
— Ами от града дойдоха ли? — попита Левин Кузма.
— Току-що пристигнаха, гласят се.
— Но ела по-скоро — каза му тя на излизане от кабинета, — иначе ще прочета писмата без тебе. И нека посвирим на четири ръце.
Когато остана сам, той прибра тетрадките си в новата, купена му от нея чанта и започна да мие ръцете си на новия умивалник с нови елегантни принадлежности, които се бяха появили пак с нея. Левин се усмихваше на мислите си и неодобрително клатеше глава при тия мисли; измъчваше го едно чувство, подобно на разкаяние. В сегашния му живот имаше нещо срамно, изнежено, капуанско, както се изразяваше той. „Не е добре да се живее така — мислеше той. — Ето минаха близо три месеца, а аз не работя почти нищо. Днес почти за пръв път се залових сериозно за работа — и какво? Едва започнах и оставих. Дори обикновените си занимания — и тях почти съм зарязал. За стопанството също не се грижа. Ту ми е жал да я оставя, ту виждам, че й е скучно. А пък аз си мислех, че до женитбата живота не го бива, не се смята и че истинският живот започва след женитбата. А ето минаха близо три месеца и аз никога не съм прекарвал така празно и безполезно времето си. Не, не бива така, трябва да започна. Разбира се, тя не е виновна. Не мога да я укоря за нищо. Самият аз трябваше да бъда по-твърд, да запазя мъжката си независимост. Иначе и аз ще свикна така, и нея ще науча… Разбира се, тя не е виновна“ — каза си той.
Но за един недоволен човек е трудно да не укори другиго, и то най-близкия си, в това, от което е недоволен. И на Левин смътно му минаваше през ума, че вината не е у самата нея (тя не можеше да бъде виновна за нищо), но виновно е възпитанието й, твърде повърхностно и фриволно. („Тоя глупак Чарски: зная, че тя искаше, но не можеше да го спре.“) „Да, освен интереса към къщи (тя има такъв), освен тоалета и освен broderie anglaise тя няма други сериозни интереси. Нито интерес към моята работа, към стопанството, към селяните, нито към музиката, в която е доста силна, нито към четенето. Тя не работи нищо и е напълно доволна.“ В душата си Левин осъждаше това и още не можеше да разбере, че тя се подготвя за оня активен период, който трябваше да настъпи за нея, когато ще стане едновременно и жена на мъжа си, и домакиня на къщата, когато ще ражда, кърми и възпитава деца. Той не бе помислил, че тя инстинктивно знае това и готвейки се за тоя страшен труд, не се укоряваше за минутите на безгрижие и любовно щастие, от които се ползуваше сега, и весело виеше бъдещото си гнездо.
XVI
Когато Левин се качи на горния етаж, жена му седеше до новия сребърен самовар и новия чаен прибор; тя бе поканила старата Агафия Михайловна да седне при малката масичка, наляла й беше чай и четеше писмото на Доли, с която си пишеха редовно и често.
— Вижте, покани ме вашата госпожа, накара ме да седна при нея — каза Агафия Михайловна, като се усмихваше дружелюбно на Кити.
В тия думи на Агафия Михайловна Левин прочете развръзката на оная драма, която напоследък се разиграваше между нея и Кити. Той видя, че въпреки всички горчивини, причинени на Агафия Михайловна от новата стопанка, която бе й отнела правото на управление, Кити все пак я бе победила и бе я накарала да я обича.
— Ето тука едно писмо и за тебе — каза Кити, като му подаде едно неграмотно писмо. — Изглежда, че е от оная жена, на твоя брат… — каза тя. — Не съм го чела. А това е от нашите и от Доли. Представи си, Доли водила Гриша и Таня на детски бал у Сарматски; Таня била маркиза.
Но Левин не я слушаше; той се изчерви, взе писмото на Мария Николаевна, предишната любовница на брат му Николай, и го зачете. Това беше вече второ писмо от нея. В първото си писмо Мария Николаевна пишеше, че брат му я изпъдил без никаква вина и с трогателна наивност добавяше, че макар да е пак в голяма бедност, тя не моли и не иска нищо, а я отчайва само мисълта, че без нея Николай Дмитриевич ще загине поради лошото си здраве, и молеше брат му да се интересува за него. Сега тя пишеше друго. Намерила Николай Дмитриевич, отново се събрала с него в Москва и заминали за един губернски град, дето той бил назначен на служба. Но там се скарал с началника и тръгнал обратно за Москва, но по пътя така се разболял, че едва ли ще стане — пишеше тя. „Все вас поменува, пък и пари вече няма.“
— Прочети, Доли пише за тебе — усмихната започна Кити, но изведнъж се спря, като забеляза промяна в израза на лицето на мъжа си.
— Какво ти е? Какво има?
— Тя ми пише, че братът Николай е на умиране. Аз ще замина.
Лицето на Кити изведнъж се промени. Мислите й за Таня, маркизата, за Доли — всичко изчезна.
— Кога ще заминеш? — каза тя.
— Утре.
— Мога ли да дойда и аз с тебе? — попита тя.
— Кити! Какво приказваш! — с укор каза той.
— Как какво? — оскърби се тя, задето той сякаш с нежелание и яд посрещна предложението й. — Защо пък да не дойда? Аз няма да ти преча. Аз…
— Аз отивам, защото брат ми умира — каза Левин. — А ти за какво…
— За какво ли? За същото, за което отиваш и ти.
„Дори в такъв важен за мене момент тя мисли само за това, че още й е скучно сама“ — помисли Левин. И този предлог при такава важна работа го разсърди.
— Това е невъзможно — строго каза той.
Агафия Михайловна видя, че работата отива към скарване, тихо остави чашата си и излезе. Кити дори не я забеляза. Тонът, с който мъжът й бе казал последните думи, я обиди особено с това, че той, изглежда, не вярваше на думите й.
— А пък аз ти казвам, че ако отидеш, ще дойда и аз с тебе, непременно ще дойда — бързо и ядосано заприказва тя. — Защо да е невъзможно? Защо казваш, че е невъзможно?
