— Защото ще се пътува Бог знае къде, по какви пътища, по какви хотели. Ти ще ме затрудняваш — каза Левин, като се мъчеше да бъде хладнокръвен.
— Ни най-малко. Аз не искам нищо. Дето можеш ти, там и аз…
— Е, достатъчно е само това, че там е тая жена, с която ти не трябва да се сближаваш.
— Аз не зная нищо и не искам да зная кой е там и какво има. Знам, че братът на мъжа ми умира и мъжът ми отива при него, и аз ще отида с мъжа си, та да…
— Кити! Не се сърди. Но помисли, тая работа е толкова важна, че ми е тежко да мисля, че проявяваш чувство на слабост, на нежелание да останеш сама. Щом ти е скучно да стоиш сама, иди в Москва.
— Ето, ти
— Не, това е ужасно! Да бъда някакъв си роб! — извика Левин, стана и нямаше повече сили да сдържа яда си. Но същия миг почувствува, че бие сам себе си.
— Но тогава защо се ожени? Да бе си стоял свободен. Защо се ожени, щом се разкайваш? — започна тя, скочи и избяга в приемната.
Когато той отиде да я намери, тя хълцаше със сълзи.
Той заприказва, като искаше да намери ония думи, които биха могли не да я разубедят, а само да я успокоят. Но тя не го слушайте и не се съгласяваше с нищо. Той се наведе към нея и я улови за ръката, която тя дърпаше.
Целуна ръката й, целуна я по косите, отново целуна ръката й — тя все мълчеше. Но когато обхвана с две ръце лицето й и каза: „Кити!“ — тя изведнъж се опомни, разплака се, и се примири.
Решиха да заминат на другия ден заедно. Левин каза на жена си, че вярва, че тя иска да дойде само за да бъде полезна, съгласи се, че присъствието на Мария Николаевна при брат му не представлява нищо неприлично; но дълбоко в душата си той отиваше недоволен от нея и от себе си. Недоволен беше от нея, задето тя не можа да се реши да го пусне сам, когато това бе необходимо (и колко странно бе за него да мисли, че той, който доскоро не смееше да вярва в това щастие, че тя може да се влюби в него, сега се чувствуваше нещастен от това, че тя го обича прекалено!), а от себе си бе недоволен, задето не бе проявил характер. Още повече дълбоко в душата си не беше съгласен тя да има работа с оная жена, която е с брат му, и с ужас мислеше за всички спречквания, които можеха да изникнат. Само това, че жена му, неговата Кити, ще бъде в една и съща стая с една улична жена, го караше да тръпне от отвращение и ужас.
XVII
Хотелът в губернския град, дето лежеше Николай Левин, беше един от ония губернски хотели, които се уреждат по новите усъвършенствувани образци, с най-добри намерения за чистота, комфорт и дори елегантност, но които, поради публиката, която ги посещава, необикновено бързо се превръщат в мръсни кръчми с претенции за съвременни усъвършенствувания и поради самите тия претенции стават много по- лоши от старите, просто мръсни хотели. Тоя хотел беше стигнал вече до това състояние; и войникът с мръсен мундир, който пушеше цигара при входа и трябваше да представлява вратар, и желязната, вътрешна, мрачна и неприятна стълба, и бъбривият слуга с мръсен фрак, и общата зала с прашен букет от восъчни цветя, който украсяваше масата, и повсеместната мръсотия, прах и занемареност, и същевременно някакво ново съвременно железопътно самодоволно удобство на тоя хотел — всичко това породи у Левин след техния новобрачен живот най-тежко чувство, особено с това, че фалшивото впечатление, което правеше хотелът, никак не съвпадаше с това, което ги очакваше.
Както винаги оказа се, че след въпроса за каква цена искат стая, нямаше нито една хубава стая: едната от хубавите стаи бе заета от един ревизор по железниците, другата — от един адвокат от Москва, а третата — от княгиня Астафиева от някакво село. Оставаше една мръсна стая, до която до вечерта обещаваха да опразнят още една. Ядосан на жена си, задето бе се сбъднало това, което очакваше, а именно, че след пристигането им, тогава, когато сърцето му се свиваше от вълнение при мисълта как е брат му, той трябваше да се грижи за нея, вместо да отиде веднага при брат си, Левин отведе жена си в определената им стая.
— Отивай, отивай! — каза тя, като го гледаше с плах, виновен поглед.
Той мълчаливо излезе и още на вратата се сблъска с Мария Николаевна, която бе научила за пристигането му и не смееше да влезе при него. Тя беше същата, каквато бе я видял в Москва: със същата вълнена рокля, голи ръце и шия и същото добродушно-тъпо, малко понапълняло, сипаничаво лице.
— Е, как е? Какво прави той? Как е?
— Много е зле. Не става. Все вас очакваше. Той… Вие… сте дошли със съпругата си.
В първия миг Левин не разбра какво я смущава, но тя веднага му разясни.
— Аз ще изляза, ще отида в кухнята — рече тя. — Той ще се радва много. Той е чувал за нея и я познава и помни от чужбина.
Левин разбра, че тя говори за жена му и не знаеше какво да каже.
— Да вървим, да вървим! — каза той.
Но още щом тръгна, вратата на стаята му се отвори и оттам надникна Кити. Левин се изчерви и от срам, и от яд към жена си, която поставяше и себе си, и него в това тежко положение; но Мария Николаевна се изчерви още повече. Тя цяла се сви, изчерви се до сълзи и като улови с две ръце краищата на забрадката си, започна да ги усуква с червените си пръсти и не знаеше какво да каже и какво да направи.
В първия миг Левин видя израз на жадно любопитство в погледа, с който Кити наблюдаваше тая непозната за нея ужасна жена, но това продължи само един миг.
— Е, как е? Как е той? — обърна се тя към мъжа си, а след това и към нея.
— Но в коридора не бива да се приказва! — каза Левин и изгледа ядосано господина, който в това време минаваше по коридора уж по своя работа, като тътреше крака.
— Тогава влезте — каза Кити, обръщайки се към съвзелата се Мария Николаевна, но като забеляза изплашеното лице на мъжа си, прибави: — Или вървете, вървете и пратете да ме извикат — и се върна в стаята. Левин отиде при брат си.
Той никак не очакваше това, което видя и почувствува у брат си. Очакваше да намери онова състояние на самоизмама, което, както бе чувал, се среща така често у туберкулозните и което така силно бе го поразило през време на есенното гостуване на брат му. Очакваше да види по-определени физически признаци на приближаващата смърт, по-голяма слабост, по-голямо измършавяване, но все пак почти същото положение. Очакваше да изпита същото чувство на жалост от загубата на любимия брат и на ужас пред смъртта, каквото бе изпитал тогава, само че в по-силна степен. И се подготвяше за това; но намери съвсем друго.
В малката мръсна хотелска стая с оплюти изрисувани стени, дето зад тънката преградка се чуваше говор, сред просмукания със задушлива миризма на нечистотии въздух лежеше на един отдръпнат от стената креват покрито с одеяло тяло. Едната ръка на това тяло беше върху одеялото и грамадната като гребло китка на тая ръка се крепеше, кой знае как, към тънката и равна от началото до средата дълга свирка. Главата лежеше странишком върху възглавницата. Левин виждаше потната рядка коса на слепите очи и обтегнатото сякаш прозрачно чело.
„Не може да бъде това страшно тяло да е братът Николай“ — помисли Левин. Но пристъпи по-близо, видя лицето и вече не можеше да има съмнение. Въпреки че лицето бе се променило страшно, достатъчно бе Левин да погледне тия живи очи, които се повдигнаха да видят влезлия, и да забележи лекото помръдване на устата под залепналите мустаци, за да разбере страшната истина, че това мъртво тяло е живият му брат.
Блестящите очи строго и укорно погледнаха влезлия брат. И веднага с тоя поглед се установи жива връзка между живи хора. Левин веднага почувствува укор в устремения към него поглед и разкаяние за своето щастие.
Когато Константин го улови за ръката, Николай се усмихна. Усмивката беше слаба, едва доловима, и въпреки тая усмивка строгият израз на очите не се промени.
— Не си очаквал да ме намериш такъв — едва изрече той.
— Да… не — каза Левин, като обърка думите. — Защо не си се обадил по-рано, сиреч още докато беше
