наричаше.
— Сега ми е вече много по-добре — каза той. — Ако ме гледахте вие, отдавна бих оздравял. Колко е хубаво! — Той улови ръката й и я притегли към устните си, но сякаш се страхуваше, че това ще й бъде неприятно, отказа се, пусна ръката й и само я погали. Кити улови ръката му с двете си ръце и я стисна.
— Сега ме обърнете на лявата страна и идете да спите — рече той.
Никой не можа да чуе какво каза той, само Кити го разбра. Разбра го, защото непрестанно следеше с мисълта си какво му е нужно.
— На другата страна — каза тя на мъжа си, — той спи винаги на нея. Обърни го, неприятно е да викаме слугите. Аз не мога. Ами вие не можете ли? — обърна се тя към Мария Николаевна.
— Страх ме е — отвърна Мария Николаевна.
Колкото и да се страхуваше да обгърне с ръце това страшно тяло и да докосне ония места под одеялото, за които искаше да не знае, Левин, изпаднал под влиянието на жена си, доби решителен израз на лицето, какъвто жена му бе виждала у него, и като пъхна ръце, улови го, но въпреки силата си бе поразен от странната тежест на тия изтощени членове. Докато той го обръщаше, като усещаше на врата си прегърналата го грамадна мършава ръка, Кити бързо, безшумно обърна възглавницата, нагласи я и оправи главата на болния и рядката му коса, която отново бе залепнала на слепите очи.
Болният задържа в ръката си ръката на брат си. Левин чувствуваше, че той иска да направи нещо с ръката му и я дърпа някъде. Левин се подчиняваше изтръпнал. Да, той я поднесе към устните си и я целуна. Левин се разтърси от ридания и понеже нямаше сили да каже нещо, излезе от стаята.
XIX
„Скрил от премудрых и открил детям и неразумным.“ Така мислеше Левин за жена си, разговаряйки тая вечер с нея.
Той мислеше за изречението от Евангелието, но не защото се смяташе премъдър. Не се смяташе премъдър, но не можеше да не знае, че е по-умен от жена си и от Агафия Михайловна, и не можеше да не знае, че когато мислеше за смъртта, мислеше с всички сили на душата си. Знаеше също, че много мъже с големи умове, чиито мисли по тоя въпрос бе чел, мислеха за това и все пак не знаеха дори една стотна от онова, което знаеха жена му и Агафия Михайловна. Колкото и различни да бяха тия две жени, Агафия Михайловна и Катя, както я наричаше братът Николай и както сега на Левин му бе особено приятно да я нарича, те си приличаха напълно в това. И двете несъмнено знаеха що е живот и що е смърт и макар че никак не можеха да отговорят и дори не биха могли да разберат ония въпроси, които се изпречваха пред Левин, и двете не се съмняваха в значението на това явление и гледаха на него напълно еднакво, и то не само помежду си, но споделяха тоя възглед с милиони хора. Доказателството, че знаеха твърдо какво нещо е смъртта, беше в това, че без да се съмняват нито за миг, те знаеха как трябва да се постъпва с умиращите и не се страхуваха от тях. А Левин и другите, макар че можеха да кажат много неща за смъртта, очевидно не знаеха, защото се страхуваха от смъртта, и никак не знаеха какво трябва да правят, когато някой умира. Ако сега Левин беше сам с брата Николай, той би го наблюдавал с ужас, с още по-голям ужас би чакал и не би могъл да направи нищо повече от това.
А той не знаеше и какво да говори, как да гледа, как да ходи. Виждаше му се обидно и не можеше да говори за странични неща; но да говори за смъртта, за тъжни работи — също не можеше. Не можеше пък и да мълчи. „Ако го гледам, ще си помисли, че го изучавам, страхувам се, ако не го гледам — ще си помисли, че мисля за друго. Ако ходя на пръсти — ще бъде недоволен; но съвестно ми е да тропам.“ А Кити очевидно не мислеше и нямаше време да мисли за себе си, тя мислеше за него, защото знаеше нещо, и всичко излизаше добре. Тя разправяше и за себе си, и за сватбата си и се усмихваше, и го жалеше, и го насърчаваше, и говореше за случаи на оздравяване и всичко излизаше добре; ясно е, че тя знаеше какво да прави. Доказателството, че нейните постъпки и тия на Агафия Михайловна не бяха необмислени, животински, неразумни, беше в това, че освен грижите за физическото му състояние, за облекчаване на страданията, както Агафия Михайловна, така и Кити гледаха да дадат на умиращия и нещо такова, много по-важно от грижите за физиката му, което нямаше нищо общо с физиологичните нужди. Когато говореше за умрелия старец, Агафия Михайловна бе казала: „Ех, слава Богу, причестиха го, миросаха го, дай Боже всекиму да умре така.“ Също така и Катя освен всички грижи за бельото, за раничките от лежането, за нещо за пиене още първия ден успя да склони болния, че трябва да го причестят и да му направят маслосвет.
След като се върнаха от болния да нощуват в стаите си, Левин седеше с наведена глава и не знаеше какво да прави. Трябваше да вечерят, да подредят за спане, да обмислят какво ще правят, но той не можеше дори да говори с жена си: съвестно му беше. А Кити, наопаки, беше по-дейна от обикновено. Беше дори по-оживена от друг път. Тя поръча да им донесат вечеря, сама прибра нещата, помогна да постелят леглата и не забрави да ги поръси с прах против дървеници. У нея имаше онова възбуждение и бърза съобразителност, които се явяват у мъжете преди сражение и борба, в опасни и решителни минути в живота, в ония минути, когато мъжът веднъж за винаги показва цената си и доказва, че цялото му минало не е било изживяно напразно, а е било подготовка за тия минути.
Цялата й работа спореше и нямаше още дванадесет часа, когато всички неща бяха подредени чисто, грижливо, някак особено, така че стаята в хотела заприлича на дом, на нейните стаи: леглата постлани, четки, гребени и огледалца подредени, кърпите приготвени.
Левин смяташе, че сега е непростимо да яде, да спи и дори да говори и чувствуваше, че всяко негово движение е неприлично. А тя подреждаше четчиците, но правеше всичко това така, че в тая работа нямаше нищо оскърбително.
Но те не можаха да хапнат нищо и дълго не можаха да заспят и дори дълго време не си лягаха.
— Много се радвам, че го склоних утре да го миросат — каза тя, седнала по блузка пред своето сгъващо се огледало, като решеше с гъстия гребен меките си благоуханни коси. — Аз не съм виждала никога такова нещо, но зная, мама ми е разправяла, че се четат молитви за изцеление.
— Нима мислиш, че той може да оздравее? — каза Левин, като гледаше как тясната пътечка на тила на кръглата й главичка се слива, щом прекараше гребена отпред.
— Питах лекаря: той каза, че няма да живее повече от три дни. Но нима те могат да знаят? Все пак се радвам, че го склоних — каза тя, като поглеждаше мъжа си изпод косата. — Всичко може да стане — прибави тя с оня особен, донякъде хитър израз, който се появяваше на лицето й винаги, когато говореше за религията.
След разговора им за религията, когато бяха още годеник и годеница, нито той, нито тя бяха заговаряли за това, но тя изпълняваше черковните обреди и молитви винаги с еднакво спокойно съзнание, че така трябва. Въпреки уверенията му в противното тя беше твърдо убедена, че той е също такъв и дори и по- добър християнин от нея и че всичко, което говори за тия работи, е една от неговите смешни мъжки приказки, като онова, което казваше за broderie anglaise — добрите хора уж закърпват дупките, а тя нарочно ги изрязва, и т.н.
— Но тая жена, Мария Николаевна, не е можела да се справи с всичко това — каза Левин. — И… трябва да призная, че много, много се радвам, дето дойде и ти. Ти си толкова чиста, че… — Той улови ръката й, но не я целуна (виждаше му се неприлично да целува ръката й при тая близост на смъртта), а само я стисна виновно, загледан в светналите й очи.
— Щеше да ти бъде много тежко сам — каза тя и като вдигна високо ръцете, които закриваха зачервените й от удоволствие бузи, събра косите си на тила и ги забоде с фуркети. — Не — продължи тя, — тя не е знаела… За щастие аз научих много работи в Соден.
— Нима и там имаше такива болни?
— По-тежко.
— Ужасното за мене е, че не мога да не си го спомня какъв бе на младини… Няма да повярваш колко хубав младеж беше, но тогава аз не го разбирах.
— Вярвам, вярвам. Доколкото чувствувам,
— Да, щяхме да бъдем — тъжно каза той. — Той е един от ония хора, за които казват, че не са за тоя свят.
