Това беше пак една от милионите верни преценки, които можеха да се направят за картината му и за фигурата на Христа. Тя каза, че той съжалява Пилат. В израза на Христа трябва да има и жалост, защото в него има израз на любов, на неземно спокойствие, готовност за смърт и съзнание за безполезността на думите. Разбира се, у Пилат има израз на чиновник, а у Христа — израз на жалост, защото единият олицетворява плътския, а другият — духовния живот. Всичко това и много други неща минаха през ума на Михайлов. И отново лицето му засия от възторг.
— Пък и как е направена тая фигура, колко въздух! Можем да отминем — каза Голенишчев, който с тая забележка очевидно искаше да покаже, че не одобрява съдържанието и идеята на фигурата.
— Да, чудно майсторство! — каза Вронски. — Как изпъкват тия фигури на задния план! Това се казва техника — каза той, като се обръщаше към Голенишчев и с това загатваше за някогашния им разговор за отчаянието на Вронски, че ще може да придобие тая техника.
— Да, да, чудно! — потвърдиха Голенишчев и Ана. Въпреки възбуденото състояние, в което се намираше, забележката за техниката болезнено сви сърцето на Михайлов, той сърдито погледна Вронски и изведнъж се начумери. Той често бе чувал думата
Знаеше, че под тая дума разбират механичната способност да рисуваш, напълно независима от съдържанието. Често, както и при сегашната похвала, забелязваше, че противопоставят техниката на вътрешното достойнство, сякаш е възможно да се нарисува хубаво онова, което е грозно. Знаеше, че когато се разкрива съдържанието, и то напълно, е необходимо голямо внимание и предпазливост, за да не се похаби самото произведение; но тук няма никаква техника, никакво изкуство да се рисува. Ако на едно малко дете или на готвачката му също се открие това, което той е видял, тя също би могла да разбере това, което вижда. А само с механична способност дори най-опитният и изкусен живописец-техник не би могъл да нарисува нищо, ако преди това не биха му се открили границите на съдържанието. Освен това той виждаше, че ако се говори за техника, той не би могъл да се похвали с такава. Във всичко, което рисуваше и бе нарисувал, виждаше поразителни недостатъци поради неумелото разкриване на съдържанието, които не можеше вече да поправи, без да похаби цялото произведение. И почти във всички фигури и лица виждаше, че не е успял напълно да разкрие съдържанието, а това разваляше картината.
— Може да се каже само едно, ако позволите да направя тая забележка… — обади се Голенишчев.
— Ах, много се радвам и ви моля — каза Михайлов и се усмихна престорено.
— То е, че у вас Той е даден като човекобог, а не като богочовек. Впрочем зная, че тъкмо това сте и искали.
— Аз не мога да рисувам такъв Христос, какъвто нямам в душата си — мрачно каза Михайлов.
— Да, но в такъв случай, ако позволите да изкажа мисълта си… Вашата картина е толкова хубава, че моята забележка не може да й повреди, и после това е мое лично мнение. У вас това е друго. Самият мотив е друг. Но да вземем, ако щете, Иванов. Смятам, че ако се гледа на Христа като на историческо лице, по- добре е било Иванов да избере друга историческа тема, нова, неразработвана.
— Но ако това е най-великата тема, която се явява пред изкуството?
— Ако се потърсят, ще се намерят други. Но работата е там, че изкуството не търпи спор и разсъждения. А при картината на Иванов за вярващия и за невярващия изниква въпросът: Бог ли е това, или не е Бог? И се разрешава единството на впечатлението.
— Защо пък? Струва ми се — каза Михайлов, — че за образованите хора не може вече да има спор.
Голенишчев не се съгласи с това и като поддържаше първата си мисъл за единство на впечатлението, необходимо в изкуството, обори Михайлов.
Михайлов се вълнуваше, но не умееше да каже нищо в защита на мисълта си.
XII
Ана и Вронски отдавна вече се споглеждаха, като съжаляваха за умната бъбривост на приятеля си, и най-после, без да дочака домакина, Вронски мина към друга, малка картина.
— Ах, колко е хубава, колко е хубава! Чудно! Колко е хубава! — в един глас заприказваха те.
„Какво ли им харесва толкова?“ — помисли Михайлов. Той дори бе забравил тая картина, рисувана преди три години. Забравил бе всички страдания и възторзи, които бе преживял с тая картина, която няколко месеца непрестанно, ден и нощ, го бе занимавала, забравил бе, както забравяше винаги завършените си картини. Не обичаше дори да я гледа и бе я изложил само защото чакаше един англичанин, който искаше да я купи.
— Това е просто един отдавнашен етюд — каза той.
— Колко е хубаво! — каза Голенишчев, който очевидно също бе завладян искрено от прелестта на картината.
В сянката на една ракита две момчета ловят риба с въдица. Едното, по-голямото, току-що е хвърлило въдицата и грижливо издърпва поплавъка иззад храста, цяло погълнато от тая работа; другото, по-малкото, лежи на тревата, опряло чорлава руса глава на облакътените си ръце, и със замислените си сини очи гледа във водата. За какво мисли то?
Възхищението пред тая негова картина пробуди у Михайлов предишното вълнение, но той се страхуваше и не обичаше това празно чувство към миналото и затова, макар и да се радваше на тия похвали, искаше да отвлече посетителите към трета картина.
Но Вронски попита не се ли продава картината. За Михайлов, развълнуван от това посещение, повдигането на паричния въпрос сега беше твърде неприятно.
— Тя е изложена за продажба — отвърна той мрачно начумерен.
Когато посетителите си отидоха, Михайлов седна срещу картината с Пилат и Христа и си повтаряше наум онова, което тия посетители бяха казали или мислеха, без да го кажат, за картината му. И странно: онова, което имаше такава тежест за него, когато те бяха тук и когато той мислено заставаше на тяхното гледище, изведнъж загуби за него всякакво значение. Той започна да гледа на картината с истинския си поглед на художник и стигна до онова състояние на увереност в съвършенството и поради това в значителността на картината си, което му бе необходимо, за да се издигне над всички други интереси, защото той можеше да работи само при такова напрежение.
Кракът на Христа все пак не беше даден добре в перспектива. Той взе палитрата и започна да работи. Докато поправяше крака, непрестанно се взираше във фигурата на Йоан на задния план, която посетителите дори не забелязаха, но която, той знаеше това, беше върхът на съвършенството. След като завърши крака, искаше да се залови с тая фигура, но се почувствува твърде развълнуван за това. Той еднакво не можеше да работи, когато беше равнодушен, както и когато беше твърде размекнат и виждаше прекалено всичко. Имаше само едно стъпало в тоя преход от равнодушие към вдъхновение, когато можеше да работи. А днес той бе твърде развълнуван. Искаше да покрие картината, но се спря и като държеше в ръка покривката и блажено се усмихваше, дълго се взира във фигурата на Йоан. Най-после сякаш се откъсна с тъга, спусна покривката и уморен, но щастлив си тръгна към къщи.
На връщане Вронски, Ана и Голенишчев бяха особено оживени и весели. Говореха за Михайлов и картините му. Думата
— Колко е хубава! Как му се е удала тая работа и колко е естествена! Той дори не разбира колко е хубава тя. Да, трябва да не я изтървем и да я купим — каза Вронски.
XIII
Михайлов продаде картината си на Вронски и се съгласи да нарисува портрет на Ана. В определения ден дойде и започна работа.
