им в палацото ролята, която Вронски бе си избрал, му се удаде напълно и след като се запозна чрез Голенишчев с някои интересни лица, на първо време той беше спокоен. Рисуваше под ръководството на един италиански професор по живопис етюди от натура и изучаваше средновековния италиански живот. Напоследък средновековният италиански живот дотолкова го бе пленил, че започна да носи дори шапката и пелерината си през рамо по средновековен маниер, което му приличаше много.
— А ние живеем и не знаем нищо — каза веднъж Вронски на дошлия една сутрин при него Голенишчев. — Видя ли картината на Михайлов? — каза той, като му подаде току-що получения сутринта руски вестник и посочи статията за руския художник, който живееше в същия град и бе завършил една картина, за която отдавна приказваха и която била откупена предварително. В статията укоряваха правителството и Академията, задето бележитият художник бе лишен от всякакво насърчение и помощ.
— Видях я — отвърна Голенишчев. — Разбира се, той не е лишен от дарба, но има съвсем фалшива насока. Все същото онова ивановско-щраусовско-ренановско отношение към Христа и религиозната живопис.
— Какво представлява картината? — попита Ана.
— Христос пред Пилат. Христос е представен като евреин с целия реализъм на новата школа.
И понеже въпросът за съдържанието на картината го насочи към една от най-любимите му теми, Голенишчев започна:
— Не разбирам как могат да правят такива груби грешки. Христос има вече своето определено въплъщение в изкуството на великите старци. Така че, щом те искат да изобразят не Бога, а революционера или мъдреца, нека вземат от историята Сократ, Франклин, Шарлота Корде, но не и Христа. Те вземат тъкмо онова лице, което не бива да се взема за изкуството, и след това…
— А истина ли е, че тоя Михайлов е в такава бедност? — попита Вронски, който смяташе, че като руски меценат трябва да помогне на художника, независимо от това дали картината му е хубава или лоша.
— Едва ли. Той е отличен портретист. Виждали ли сте портрета му на Василчикова? Но изглежда, че не иска вече да рисува портрети и може би тъкмо затова е в нужда. Аз казвам, че…
— Не можем ли да го помолим да нарисува портрета на Ана Аркадиевна? — попита Вронски.
— Защо пък моя? — каза Ана. — След твоя аз не искам никакъв портрет. По-добре да нарисува Ани (така тя наричаше момиченцето си). Ето я и нея — прибави тя, като съгледа през прозореца хубавицата италианка кърмачка, която бе изнесла детето в градината, и веднага незабелязано се обърна към Вронски. Хубавицата кърмачка, която послужи на Вронски като модел за главата на една от картините му, беше единствената тайна мъка в живота на Ана. Когато я рисуваше, Вронски се любуваше на нейната красота и средновековност и Ана не смееше да признае, че се бои да ревнува тая кърмачка и затова особено обсипваше с любезности и глезеше както нея, така и малкия й син.
Вронски също погледна през прозореца, погледна и Ана в очите и се обърна веднага към Голенишчев:
— А ти познаваш ли тоя Михайлов?
— Срещал съм го. Но той е чудак и без всякакво образование. Знаете ли, един от ония диви нови хора, които често се срещат сега; един от ония свободомислещи, които d’emblee58 са възпитани в представите за безверие, отрицание и материализъм. По-рано — каза Голенишчев, като не виждаше или не желаеше да види, че и Ана, и Вронски искат да говорят, — по-рано свободомислещ беше оня човек, който се възпитаваше в представите за религията, закона и нравствеността и сам с борба и труд стигаше до свободомислието; но сега се явява нов тип самородни свободомислещи, които израстват, без да са чували дори, че е имало нравствени, религиозни закони и авторитети, а просто израстват с представите за отричане на всичко, сиреч — като диви. Той е такъв. Струва ми се, че е син на един московски камерлакей и не е получил никакво образование. Когато постъпил в Академията и си спечелил репутация, той, като умен човек, поискал да се образова. И се обърнал към онова, което му се струвало извор на образованието — към списанията. Но, разбирате ли, едно време човек, който искал да се учи, да кажем, един французин, би започнал да изучава всички класици: и богослови, и трагици, и историци, и философи, и вие знаете какъв труд би му предстоял. Но у нас сега той попада направо на отрицателната литература, усвоява набързо целия екстракт на отрицателната наука и е готов. А и нещо повече: преди двадесет години той би намерил в тая литература признаци на борба с авторитетите, с вековните възгледи, би разбрал от тая борба, че е имало и нещо друго; а сега попада направо на такава, в която дори не удостояват със спор старите възгледи, а казват направо: не съществува нищо, evolution, подбор, борба за съществуване и нищо повече. В моята статия аз…
— Знаете ли — каза Ана, която отдавна вече предпазливо се споглеждаше с Вронски и знаеше, че Вронски не се интересува от образованието на тоя художник, а го занимава само мисълта да му помогне и да му поръча портрет. — Знаете ли какво? — смело прекъсна тя разприказвалия се Голенишчев. — Я да отидем при него!
Голенишчев се опомни и с удоволствие се съгласи. Но понеже художникът живееше в един далечен квартал, решиха да вземат каляска.
След един час Ана заедно с Голенишчев и Вронски, седнали на предното място в каляската, стигнаха до една нова грозна къща в далечния квартал. Те научиха от посрещналата ги жена на вратаря, че Михайлов позволява да посещават ателието му, но че сега е в квартирата си, на две крачки оттук, и я изпратиха при него с визитните си картички, искайки позволение да видят картините му.
X
Художникът Михайлов както винаги работеше, когато донесоха картичките на граф Вронски и Голенишчев. Сутринта бе работил над една голяма картина в ателието си. Когато си дойде в къщи, той се разсърди на жена си, задето не умееше да се справи с хазайката, която искаше пари.
— Двадесет пъти съм ти казвал, не влизай в обяснения. Ти и без това си глупава, а като започнеш да се обясняваш на италиански, ставаш тройно по-глупава — каза й той след дълго препиране.
— Ама ти не дигай врява, аз не съм виновна. Ако имах пари…
— За Бога, остави ме на мира! — със сълзи в гласа извика Михайлов и като запуши ушите си, влезе в работната си стая зад преградката и заключи вратата. „Неразбрана жена!“ — каза си той, седна до масата и като разтвори папката, веднага се залови с особена жар за една започната рисунка.
Той не работеше никога с такъв жар и успех, както когато животът му вървеше зле и особено когато се караше с жена си. „Ах, да мога да се пръждосам някъде!“ — мислеше той и продължаваше да работи. Правеше скица на човек, който е обхванат от гняв. Скицата бе направена по-рано, но той не беше доволен от нея. „Не, оная беше по-хубава… Де ли е тя?“ Отиде при жена си и начумерен, без да я гледа, попита по- голямото си момиче де е оная хартия, която им беше дал. Хартията с нахвърляната скица се намери, но беше измачкана и накапана със стеарин. Но той все пак взе рисунката, постави я на масата в стаята си и като се поотдалечи и замижа, започна да я разглежда. Изведнъж се усмихна и радостно размаха ръце.
— Така, така! — рече той, взе молива и веднага започна бързо да рисува. Стеариновото петно придаваше на човека нова поза.
Той рисуваше тая нова поза и изведнъж си спомни енергичното лице с издадена брадичка на продавача, от когото си купуваше пури, и нарисува на човека същото това лице с брадичката. Засмя се от радост. Изведнъж от мъртва, измислена, фигурата стана жива, и то такава, че не биваше вече да се променя. Тая фигура живееше и беше ясно и несъмнено очертана. Можеше да поправи скицата съобразно изискванията на тая фигура, можеше и дори трябваше да разположи иначе краката, да промени съвсем положението на лявата ръка и да отметне косата. Но като правеше тия поправки, той не изменяше фигурата, а само отстраняваше това, което я затуляше. Той сякаш махаше от нея ония покривки, поради които тя не се виждаше цяла; всяка нова черта само изтъкваше повече цялата фигура в пълната й енергична сила, такава, каквато бе му се представила изведнъж от направеното стеариново петно. Той внимателно завършваше фигурата, когато му донесоха картичките.
— Ей сега, ей сега!
Отиде при жена си.
— Е, стига, Саша, не се сърди! — каза й той, като се усмихваше плахо и нежно. — Ти бе виновна. Аз бях виновен. Ще уредя всичко. — И след като се помири с жена си, облече маслиненото си палто с кадифена
