шафер, че младоженецът е пристигнал в черквата.
А в това време Левин по панталони, но без жилетка и фрак, крачеше из стаята си в хотела, постоянно надничаше от вратата и оглеждаше коридора. Но в коридора не се виждаше оня, когото очакваше, и затова той се връщаше отчаян, размахваше ръце и се обръщаше към спокойно пушещия Степан Аркадич.
— Дали някога човек е бивал в такова ужасно глупаво положение! — каза той.
— Да, глупаво е — потвърди Степан Аркадич с укротяваща усмивка. — Но успокой се, ей сега ще я донесат.
— Не, как тъй! — със сдържан бяс каза Левин. — И тия глупави отворени жилетки! Невъзможно! — каза той, като погледна измачканата отпред риза. — Ами ако нещата ми са откарани вече на гарата? — отчаян извика той.
— Тогава ще облечеш моята риза.
— Отдавна трябваше да направя това.
— Не е хубаво да ставаш смешен… Почакай, ще се
Работата беше там, че когато Левин бе поискал да се облече, Кузма, старият слуга на Левин, му донесе фрак, жилетка и всичко необходимо.
— Ами ризата! — извика Левин.
— Ризата е на вас — със спокойна усмивка отвърна Кузма.
Кузма не бе се сетил да остави чиста риза и след като получи нареждане да прибере и изпрати всичко у Шчербацки, отдето тая вечер младите заминаваха, той така и направи, като прибра всичко освен фрака. Ризата, облечена сутринта, беше измачкана и невъзможна за тая модна отворена жилетка. Да изпращат у Шчербацки — беше далеко. Изпратиха да купят риза. Лакеят се върна, всичко затворено — неделя. Изпратиха у Степан Аркадич, донесоха една риза, но тя беше невъзможно широка и къса. Най-после изпратиха у Шчербацки да развържат нещата. Младоженеца чакаха в черквата, а той като звяр, затворен в клетка, крачеше из стаята, надничаше в коридора и с ужас и отчаяние си спомняше какво бе наприказвал на Кити и какво можеше тя да си помисли сега.
Най-после виновният Кузма, който едва си поемаше дъх, се втурна с риза в стаята.
— Едва сварих. Товареха вече на колата — каза Кузма.
След три минути, без да поглежда часовника, за да не разврежда раната си, Левин тичаше по коридора.
— Това няма да ти помогне — усмихнат каза Степан Аркадич и без да бърза, тръгна подире му. — Ще се
IV
— Пристигнаха! — Ето го! — Кой е? — По-младият ли! — Ами тя, милата, ни жива, ни умряла! — заприказваха в тълпата, когато Левин, след като посрещна годеницата си пред входа, влезе заедно с нея в черквата.
Степан Аркадич разправи на жена си за причината на закъснението и гостите усмихнати шушукаха помежду си.
Левин не виждаше нищо и никого; без да сваля очи, той гледаше своята годеница.
Всички казваха, че през последните дни тя е доста погрозняла и под венчилото далеч не е така хубава, както обикновено; но Левин не смяташе, че е така. Той гледаше високата й прическа с дълъг бял воал и бели цветя, високата плисирана яка, която особено девствено закриваше отстрани и откриваше отпред дългата й шия, и поразително тънката й талия и му се струваше, че тя е по-хубава от когато и да било — не защото тия цветя, тоя воал, тая изписана от Париж рокля прибавяха нещо към хубостта й, а защото въпреки тая стъкмена разкошна премяна изразът на милото й лице, на погледа и устните й беше все същият неин особен израз на невинна правдивост.
— Аз мислех вече, че си решил да бягаш — каза тя и му се усмихна.
— Срам ме е да кажа колко глупаво нещо се случи с мене — каза той, като се изчерви и трябваше да се обърне към приближилия се Сергей Иванович.
— Бива си я твоята история с ризата! — каза Сергей Иванович, като поклати глава и се усмихна.
— Да, да — отвърна Левин, без да разбере за какво му говорят.
— Е, Костя — каза Степан Аркадич престорено изплашен, — сега трябва да се реши един важен въпрос. Тъкмо сега ти си в състояние да оцениш цялата му важност. Питат ме: горени ли свещи да запалят или негорени? Разликата е десет рубли — прибави той, като сбра устните си в усмивка. — Аз реших, но боя се, че няма да се съгласиш.
Левин разбра, че това е шега, но не можа да се усмихне.
— И тъй, негорени или горени! Ето въпроса.
— Да, да, негорени!
— Е, много се радвам. Въпросът е решен! — усмихнат каза Степан Аркадич. — Но колко оглупяват хората в това положение — каза той на Чириков, когато Левин го погледна смутено и се приближи до годеницата си.
— Внимавай, Кити, да стъпиш първа на килима — каза графиня Нордстън, като се приближи. — Ама и вас си ви бива! — обърна се тя към Левин.
— Е, не е ли страшно? — каза Маря Дмитриевна, старата леля.
— Не ти ли е хладно? Ти си бледа. Чакай, наведи се! — каза Лвова, сестрата на Кити, и като изви пълните си хубави ръце, усмихната поправи цветята на главата й.
Доли се приближи, искаше да каже нещо, но не можа да го издума, заплака и неестествено се засмя.
Кити гледаше всички със същите унесени очи, както и Левин. На всички отправени й думи тя отговаряше само с щастлива усмивка, която сега беше толкова естествена за нея.
В това време черковните служители се облякоха и свещеникът и дяконът излязоха до аналоя, който се издигаше в притвора на черквата. Свещеникът се обърна към Левин и му каза нещо. Левин не чу думите му.
— Уловете булката за ръка и я водете — каза шаферът на Левин.
Левин дълго време не можа да разбере какво искат от него. Дълго време го оправяха и искаха вече да го оставят — защото я улавяше все не с тая и не за тая ръка, както трябваше, — но най-после разбра, че трябва, без да промени положението си, да улови с дясната си ръка дясната й ръка. Най-после, когато той улови булката за ръката както трябва, свещеникът мина няколко крачки пред тях и спря при аналоя. Множеството роднини и познати, забръмчали в разговори и зашумели с шлейфовете си, се придвижиха след тях. Някой се наведе и оправи шлейфа на булката. В черквата стана толкова тихо, че се чуваше падането на капките от восъка.
Старчето-свещеник, с калимавка, с блестящи като сребро побелели коси, разресани на две страни зад ушите, проврял малките си старчески ръце изпод тежкия сребърен филон със златен кръст на гърба, подреждаше нещо при аналоя.
Степан Аркадич предпазливо пристъпи до него, пошепна му нещо и като смигна на Левин, мина пак отзад.
Свещеникът запали две украсени с цветя свещи, като ги държеше отстрана с лявата си ръка, така че восъкът от тях капеше бавно, и се обърна с лице към младоженците. Свещеникът беше същият, който бе изповядал Левин. Той обгърна с уморен и тъжен поглед младоженеца и булката, въздъхна и като провря изпод филона дясната си ръка, благослови с нея младоженеца и също така, но с отсянка на предпазлива нежност, сложи събраните си пръсти върху наведената глава на Кити. След това им подаде свещите и като взе кадилницата, бавно се отдръпна от тях.
„Нима е истина това?“ — помисли Левин и се озърна към булката. Той виждаше профила й малко отвисоко и по едва доловимото движение на устните и клепачите й разбра, че тя бе почувствувала погледа му. Тя не се обърна, но високата й плисирана якичка помръдна, като се издигна към малкото й розово ухо. Той видя, че дъхът й спря в гърдите, а малката й ръка в дълга ръкавица, която държеше свещта, потрепери.
Цялото безпокойство за ризата, закъснението, разговорът с познатите и роднините, тяхното
