мълчеше, когато тя го питаше какво му е; но щом най-после тя сама го запита, плахо усмихната: „Да не би да не ти е харесало нещо у Весловски?“ — той не можа да изтърпи и изказа всичко: това, което казваше, го оскърбяваше и затова още повече го ядосваше.
Той стоеше пред нея със страшно блестящи изпод смръщените му вежди очи и притискаше силните си ръце към гърдите, сякаш напрягате всичките си сили, за да се сдържи. Изразът на лицето му би бил суров и дори жесток, ако едновременно не изразяваше и страдание, което я трогваше. Скулите му трепереха и гласът му се прекъсваше.
— Разбери, че не ревнувам; тази дума е отвратителна. Аз не мога да ревнувам и да вярвам, че… Не мога да кажа какво чувствувам, но това е ужасно… Не ревнувам, но съм оскърбен, унижен, задето някой смее да мисли, смее да те гледа с такива очи…
— Но с какви очи? — каза Кити, като се мъчеше да си припомни колкото може по-добросъвестно всички думи и жестове тая вечер и всичките им отсенки.
Дълбоко в душата си тя смяташе, че имаше нещо тъкмо в оня миг, когато той се премести след кея на другия край на масата, но не смееше да признае това дори пред себе си, а още по-малко се решаваше да го каже на мъжа си и с това да засили страданието му.
— И какво привлекателно може да има в мене, каквато съм?…
— Ах! — извика той и се улови за главата. — По-добре не приказвай!… Значи, ако беше привлекателна…
— Но не, Костя, изслушай ме! — каза тя, като го гледаше със страдалческо-съболезнователен израз. — Та какво можеш да мислиш ти? Когато за мене не съществуват хората, не, не!… Искаш ли да не виждам никого?
В първия миг неговата ревност я оскърби; яд я беше, че й е забранено дори най-малкото, и то най- невинно развлечение; но сега с удоволствие би пожертвувала не само такива дребни неща, но и всичко за неговото спокойствие, за да го избави от страданието, което изпитваше.
— Разбери ужаса и комизма на моето положение — с отчаян шепот продължи той, — че той е дошъл в къщата ми, че всъщност не е направил нищо неприлично, освен дето се държи така безцеремонно и подгъва крака си. Той смята това за най-добър тон и затова аз трябва да бъда любезен с него.
— Но, Костя, ти преувеличаваш — каза Кити, но дълбоко в душата си се радваше на тая силна любов, която се изразяваше сега чрез ревността му.
— Най-ужасното с, че ти си такава, каквато си винаги, и сега, когато за мене си такава светиня, когато сме така щастливи, така особено щастливи, и изведнъж такъв негодник… Не негодник, защо ще хокам него? Аз нямам нищо общо с него. Но защо е моето, твоето щастие?…
— Знаеш ли, аз разбирам защо стана това — започна Кити.
— Защо? Защо?
— Видях как гледаше ти, когато приказвахме на вечерята.
— Е да, е да! — изплашено каза Левин.
Тя му разправи какво са приказвали. И докато му разправяше това, задъхваше се от вълнение. Левин помълча, а след това се вгледа в бледното й, изплашено лице и изведнъж се улови за главата.
— Катя, аз съм те измъчил! Миличка, прости ми! Това е лудост! Катя, напълно съм виновен. И можеше ли заради такава глупост да се мъчим толкова?
— Не, мене ми е жал за тебе.
— За мене ли? За мене? Какво съм аз? Луд човек… Ами тебе защо измъчих? Ужасно е да се помпели, че всеки чужд човек може да развали щастието ни.
— Разбира се, тъкмо това е оскърбително…
— Не, тогава аз, напротив, ще го оставя нарочно цяло лято у нас и ще бъда прекалено любезен с него — каза Левин, като целуваше ръцете й. — Ще видиш. Утре… Да, наистина утре отиваме на лов.
VIII
На другия ден дамите още не бяха станали, а двете ловджийски коли, кабриолет и каручка, стояха пред входа и Ласка, която още от сутринта бе разбрала, че отиват на лов, след като се наквича и наскача до насита, седеше на кабриолета до коларя и развълнувана от закъснението, неодобрително поглеждаше към вратата, от която ловците все още не излизаха. Пръв излезе Васенка Весловски с големи нови ботуши, които стигаха до половината на дебелите му бедра, със зелена рубашка, препасана с нов, миришещ на кожа патрондаш, със своята шапчица с ленти и с новичка английска пушка без антапок и презрамка. Ласка изтича към него, поздрави го с подскачане, попита го посвоему дали ще излязат скоро ония, но понеже не получи отговор от него, върна се на поста си в очакване и отново замря, обърнала глава настрана и наострила едното си ухо. Най-сетне вратата шумно се отвори, изскочи, като се въртеше и подскачаше нависоко, Крак, пъстрожълтият пойнтер на Степан Аркадич, а след него излезе и самият Степан Аркадич с пушка в ръце и с пура в уста. „Мирно, мирно, Крак!“ — подвикваше той ласкаво на кучето, което опираше лапите си на корема и гърдите му и се вчепкваше за ловджийската му чанта. Степан Аркадич беше с цървули и навуща, със скъсани панталони и късо палто. На главата си имаше жалки останки от някаква шапка, но пушката му, нова система, беше великолепна, а чантата и патрондашът, макар и изтъркани, бяха от най-добро качество.
По-рано Васенка Весловски не разбираше тая истинска ловджийска елегантност — да бъдеш облечен в дрипи, но да имаш ловджийски екип от най-добро качество. Той разбра това сега, като гледаше Степан Аркадич, сияещата му в тия дрипи елегантна, охранена и весела господарска фигура, и реши при следващия лов да се екипира непременно така.
— Ами де го домакина ни? — запита той.
— Той има млада жена — усмихнат каза Степан Аркадич.
— Да, и толкова прелестна!
— Той се бе облякъл вече. Сигурно пак е отишъл при нея.
Степан Аркадич позна. Левин бе изтичал пак при жена си да я попита още веднъж дали му е простила за вчерашната глупост и да я помоли, за Бога, да бъде предпазлива. Главно, да стои по-далеч от децата — те винаги могат да я блъснат. След това трябваше още веднъж да получи от нея потвърждение, че не му се сърди, задето заминава за два дни, и да я помоли да му изпрати непременно утре сутринта писъмце по един конник, да му пише поне две думи, за да научи той, че тя е добре.
На Кити както винаги й бе мъчно да се раздели за два дни с мъжа си, но когато видя оживената му фигура, която изглеждаше особено едра и силна в ловджийските ботуши и бялата риза, и го видя светнал от някакво непонятно за нея ловджийско възбуждение, заради радостта му тя забрави огорчението си и весело се сбогува с него.
— Извинявайте, господа! — каза той, като изскочи на външната стълба. — Взехте ли закуската? Защо червеникавият кон отдясно? Е, все едно. Ласка, марш, скоро на място!
— Пусни ги сред яловото стадо — обърна се той към говедаря, който го причакваше до входа, за да го пита де да откара скопените овни. — Извинявайте, ето идва още един негодник.
Левин скочи от кабриолета, на който бе се качил вече, и се спусна към предприемача-дърводелец, крачещ към входа с метър в ръка.
— Не дойде вчера в канцеларията, а сега ме задържаш. Какво има?
— Ако можем да направим още един завой. Ще се прибавят само три стъпала. И ще стане точно. Много по-удобно ще бъде.
— Да беше ме послушал — ядосан отвърна Левин. — Нали ти казвах, закрепи най-напред страничната опора и после дълбай стъпала. Сега не можеш го поправи. Направи, каквото ти казах — издялай нова.
Работата беше там, че в строящата се пристройка предприемачът бе сбъркал стълбата, бе я направил отделно и без да съобрази наклона, така че, когато поставиха стълбата на мястото, всички стъпала се оказаха полегати. Сега той искаше да остави същата стълба, като прибави още три стъпала.
— Много по-добре ще бъде.
— Но къде ще опре тая стълба с още три стъпала?
— Моля ви се — с презрителна усмивка каза дърводелецът. — Ще опре на самата площадка. Като започне, значи, отдолу — с убедително движение каза той, — ще върви, ще върви и ще опре.
— Но ще трябва да се прибавят три стъпала и надлъж… Къде ще опре тогава?
