Когато свърши разговора си с архитекта, Вронски се присъедини към дамите и ги поведе навътре в болницата.
Въпреки че отвън още довършваха корнизите, а в долния етаж боядисваха, в горния етаж почти всичко беше вече завършено. Минаха по широката желязна стълба на площадката и влязоха в първата голяма стая. Стените бяха измазани като мрамор, грамадните цели прозорци бяха вече поставени, само паркетът не беше още довършел и дърводелците, които рендосваха един изправен квадрат, оставиха работата, за да свалят ширитите, с които бяха привързали косите си, и да се здрависат с господата.
— Това е приемната — каза Вронски. — Тук ще има пюпитър, маса, шкаф и повече нищо.
— Насам, минете отсам. Не се приближавай до прозореца — каза Ана, като опитваше дали боята е изсъхнала. — Алексей, боята е вече изсъхнала — прибави тя.
От приемната минаха в коридора. Тук Вронски им показа направената нова система вентилация. След това им показа мраморните вани, леглата с необикновени пружини. После показа една след друга болничните стаи, склада, стаята за бельо, след това печките от нов тип, после едни колички, които няма да вдигат шум, когато возят по коридора необходимите неща, и много други работи. Свияжски преценяваше всичко като човек, който познава всички усъвършенствувания. Доли просто се учудваше на невижданото от нея досега и в желанието си да разбере всичко, подробно разпитваше за всичко, което правеше очевидно удоволствие на Вронски.
— Да, аз мисля, че това ще бъде единствената напълно образцово уредена болница в Русия — каза Свияжски.
— Ами няма ли да има родилно отделение? — запита Доли. — Това е толкова необходимо на село. Аз често…
Въпреки учтивостта си Вронски я прекъсна.
— Това не е родилен дом, а болница и тя ще бъде за всички болести освен заразните — каза той. — Я погледнете това… — и той подкара към Даря Александровна едно новоизписано кресло за оздравяващи. — Погледнете. — Той седна в креслото и започна да го движи. — Болният не може да ходи, слаб е още или го болят краката, а има нужда от въздух и затова язди, вози се…
Даря Александровна се интересуваше от всичко, всичко й харесваше много, но най-много й харесваше самият Вронски с това естествено наивно увлечение. „Да, той е много мил, добър човек“ — мислеше от време на време тя, без да го слуша, а го гледаше и вникваше в израза му и мислено се поставяше на мястото на Ана. Сега той й харесваше толкова много с оживлението си, че тя разбираше как Ана е могла да се влюби в него.
XXI
— Не, аз мисля, че княгинята е уморена и конете не я интересуват — каза Вронски на Ана, която бе предложила да отидат до конезавода, дето Свияжски искаше да види новия жребец. — Вие идете, а пък аз ще изпратя княгинята до в къщи и ще си поговорим — каза той, — ако ви е приятно — обърна се той към нея.
— Аз не разбирам нищо от коне и много се радвам — каза някак зачудена Даря Александровна.
По лицето на Вронски тя виждаше, че той има да й каже нещо. И не се излъга. Още щом влязоха през вратичката отново в градината, той погледна натам, където бе отишла Ана, и като се убеди, че тя не може пито да ги чуе, нито да ги види, започна.
— Разбрахте ли, че искам да поговоря с вас? — каза той, като я гледаше със засмени очи. — Аз не се лъжа, че сте приятелка на Ана. — Той свали шапката си, извади кърпичка и избърса с нея плешивеещата си глава.
Даря Александровна не отговори нищо и само го погледна изплашено. Когато остана насаме с него, изведнъж я достраша: плашеха я неговите засмени очи и строгият израз на лицето му.
През ума й минаха най-различни предположения за това, което той се кани да й говори: „Той ще почне да ме моли да им дойда на гости с децата и аз трябва да откажа; или пък ще иска да създам в Москва кръг за Ана… Дали пък не ще заприказва за Васенка Весловски и за отношенията му с Ана? А може би за Кити, за това, че се чувствува виновен?“ Тя предвиждаше всичко неприятно, но не се сещаше за онова, което той искаше да говори с нея.
— Вие имате такова влияние върху Ана, тя толкова ви обича — каза той, — помогнете ми.
Даря Александровна гледаше въпросително-плахоенергичното му лице, което ту изцяло, ту отчасти попадаше под светлината на слънцето в сянката на липите, ту отново се помрачаваше от сянката и очакваше какво ще каже той по-нататък; но той шареше с бастуна си по пясъка и мълчаливо вървеше до нея.
— Щом сте дошли у нас, вие, единствената жена от по-раншните приятелки на Ана — аз не смятам княжна Варвара, — разбирам, че сте направили това не защото смятате нашето положение за нормално, а защото, макар че схващате цялата тежест на това положение, все така я обичате и искате да й помогнете. Правилно ли съм ви разбрал? — запита той, обърнат към нея.
— О, да — отвърна Даря Александровна, като затваряше слънчобрана си, — но…
— Не — прекъсна я той и забравяйки, че с това поставя в неловко положение събеседницата си, неволно се спря, така че и тя трябваше да се спре. — Никой друг повече и по-силно от мене не чувствува цялата тежест в положението на Ана. И това е ясно, ако ми правите чест да ме смятате за човек със сърце. Аз съм причината за това положение и затова го чувствувам.
— Разбирам — каза Даря Александровна и неволно му се любуваше, задето бе казал искрено и твърдо това. — Но именно защото се смятате за причина, боя се, че преувеличавате — каза тя. — Разбирам, че нейното положение е тежко в обществото.
— В обществото е ад! — бързо каза той и мрачно се начумери. — Не можете да си представите по-лоши морални мъки от ония, които тя преживя за две седмици в Петербург… и аз ви моля да вярвате това.
— Да, но тук, докато нито Ана… нито вие чувствувате нужда от обществото…
— Обществото! — с презрение каза той. — Каква нужда мога да имам аз от обществото?
— Дотогава — а това може да бъде винаги — вие ще сте щастлив и спокоен. Аз виждам по Ана, че тя е щастлива, напълно щастлива, тя успя вече да ми каже — усмихната каза Даря Александровна; и казвайки това, сега тя неволно се усъмни дали наистина Ана е щастлива.
Но Вронски сякаш не се съмняваше в това.
— Да, да — каза той. — Зная, че тя се съвзе след всичките си страдания; щастлива е. Щастлива е с днешното. Но аз… аз се боя от онова, което ни очаква… Извинете, вие искате да вървим?
— Не, все едно.
— Е, тогава да седнем тук.
Даря Александровна седна на градинската пейка в ъгъла на алеята. Той спря пред нея.
— Виждам, че е щастлива — повтори той и съмнението дали тя е щастлива порази още по-силно Даря Александровна. — Но може ли това да продължава така?
Дали сме постъпили добре или зле, това е друг въпрос; но жребият е хвърлен — каза той, като премина от руски на френски език — и ние сме свързани за цял живот. Съединени сме с най-светите за нас връзки на любовта. Имаме дете, а може да имаме и други. Но законът и всички условия на нашето положение са такива, че се явяват хиляди компликации, които сега, като си отпочива душевно след всички страдания и изпитни, тя не вижда и не иска да види. И това е ясно. Но аз не мога да не виждам. Моята дъщеря по закон не е моя дъщеря, а на Каренин. Аз не искам тая лъжа! — каза той с енергичен жест на отрицание и мрачно-въпросително погледна Даря Александровна.
Тя не отговори нищо и само го погледна. Той продължи:
— Утре ще ни се роди син, мой син, и той по закон ще бъде Каренин, няма да е наследник нито на името, нито на имота ми и колкото и да сме щастливи в семейството, колкото и деца да имаме, между мене и тях няма да има връзка. Те ще са Каренини. Разберете тежестта и ужаса на това положение! Опитах се да заприказвам за това на Ана. Това я дразни. Тя не разбира, а и аз не мога да й изкажа всичко. Сега погледнете от другата страна. Аз съм щастлив с любовта й, но трябва да имам занятие. Намерих това занятие, гордея се с него, смятам го за по-благородно от занятията на предишните ми другари при двореца и в службата. И без съмнение няма да променя вече тая си работа с тяхната. Работя тук, заседнал на едно
