място, и съм щастлив, доволен, и не ни трябва нищо повече, за да бъдем щастливи. Обичам тая дейност. Cela n’est pas un pis-aller117, напротив…
Даря Александровна забеляза, че на това място от обяснението си той се заплита и не разбираше добре това отстъпление, но чувствуваше, че след като бе почнал веднъж да говори за интимните си отношения, за които не можеше да говори с Ана, сега той изказваше всичко и че въпросът за неговата дейност на село се намира в същия тоя дял от интимни мисли, както и въпросът за отношенията му с Ана.
— И така, продължавам — каза той, като се опомни. — Главното е, че като работя, трябва да съм убеден, че направеното няма да умре с мене, че ще има кой да го наследи — а при мене не е така. Представете си положението на човек, който знае предварително, че неговите и на любимата му жена деца няма да бъдат негови, а на другиго, на някого си, който ги мрази и не иска да знае за тях. Това е ужасно!
Той млъкна, очевидно силно развълнуван.
— Да, естествено, разбирам това. Но какво може да направи Ана? — запита Даря Александровна.
— Да, това ме довежда до целта на моя разговор — каза той, като правеше усилие да се успокои. — Ана може, това зависи от нея… Дори за да помоли императора за осиновяване, необходимо е развод. А това зависи от Ана. Мъжът й беше съгласен на развод — тогава вашият мъж бе уредил напълно тая работа. Знам, че и сега той не би отказал. Достатъчно би било само да му се пише. Тогава той отговорил направо, че ако тя изрази желание, той не ще откаже. Разбира се — мрачно каза той, — това е една от ония фарисейски жестокости, на които са способни само тия хора без сърце. Той знае каква мъка й коства всеки спомен за него и понеже я познава, иска тя да му пише. Аз разбирам, че за нея това е мъчително. Но причините са толкова важни, че трябва passer par dessus toutes ces finesses de sentiment. Il y va du bonheur et de l’existence d’Anne et de ses enfants.118 Не говоря за себе си, макар че ми е тежко, много тежко — каза той с израз на заплашване към някого, задето му е тежко. — И така, княгиньо, аз се улавям безсъвестно за вас като за спасителна котва. Помогнете ми да я склоним да му пише и да иска развод!
— Да, разбира се — замислено каза Даря Александровна, като си спомни живо последната си среща с Алексей Александрович. — Да, разбира се — решително повтори тя, като си спомни за Ана.
— Употребете влиянието си върху нея, убедете я да му пише. Аз не искам и почти не мога да приказвам с нея за това.
— Добре, ще поприказвам. Но как може самата тя да не мисли за това? — каза Даря Александровна и изведнъж, кой знае защо, си спомни за новия странен навик на Ана да зажумява. И тя си спомни, че Ана зажумява именно когато се засягат интимни страни от живота й. „Сякаш зажумява пред своя живот, за да не види всичко“ — помисли Доли. — Непременно ще поприказвам с нея за себе си и за нея — отвърна Даря Александровна на неговия израз на благодарност.
Те станаха и тръгнаха към къщи.
XXII
Доли се бе върнала вече, когато при нея дойде Ана и внимателно я погледна в очите, сякаш я питаше какъв разговор е имала с Вронски, но не я запита.
— Май че е време вече за обед — каза тя. — Ние съвсем не сме се видели още. Разчитам на вечерта. Сега трябва да отида да се облека. Мисля, и ти също. На постройката се изцапахме съвсем.
Доли отиде в стаята си и я досмеша. Тя нямаше какво да облече, защото бе облякла вече най-хубавата си рокля; но за да ознаменува с нещо приготвянето си за обеда, тя помоли прислужницата да изчисти роклята й, промени ръкавелите и панделката и сложи дантели на главата си.
— Ето всичко, що можах да направя — усмихната каза тя на Ана, която с трета, пак извънредно семпла рокля влезе при нея.
— Да, ние тук прекаляваме с кокетството — каза тя, сякаш се извиняваше за своята премененост. — Алексей е доволен от твоето идване, както рядко се случва да бъде доволен от нещо. Той положително е влюбен в теб — прибави тя. — Ами ти не си ли уморена?
До обед нямаше време да говорят за каквото и да е. Когато влязоха в приемната, завариха там вече княжна Варвара и мъжете с черни сюртуци. Архитектът беше във фрак. Вронски представи на гостенката лекаря и управителя. С архитекта бе я запознал още в болницата.
Дебелият лакей, блестящ с кръглото си бръснато лице и колосаната си бяла вратовръзка, доложи, че яденето е готово и дамите станаха. Вронски помоли Свияжски да предложи ръка на Ана Аркадиевна, а самият той се приближи до Доли. Весловски преди Тушкевич предложи ръка на княгиня Варвара, така че Тушкевич, управителят и лекарят тръгнаха сами.
Обедът, трапезарията, приборите, прислугата, виното и яденето не само отговаряха на общия тон на новия разкош в къщата, но сякаш бяха още по-разкошни и по-нови от всичко. Даря Александровна наблюдаваше тоя нов за нея разкош и като домакиня, която реди къща — макар че не се надяваше да приложи в къщата си нищо от всичко видяно, дотолкова с разкоша си всичко беше далеч над нейния начин на живот, — неволно вникваше във всички подробности и се питаше кой и как ли е направил всичко това. Васенка Весловски, нейният мъж и дори Свияжски и мнозина други, които тя познаваше, никога не се замисляха за това и вярваха, че всеки порядъчен домакин желае да даде на гостите си да почувствуват именно, че всичко така добре уредено у него не му е коствало никакъв труд, а е станало от само себе си. Но Даря Александровна знаеше, че от само себе си не може да се приготви дори кашица за закуска на децата и че за такава сложна и хубава уредба е трябвало нечие упорито старание. И по погледа на Алексей Кирилович, как той огледа трапезата и как направи с глава знак на лакея, и как предложи на Даря Александровна избор между студената чорба и супата, тя разбра, че всичко се прави и поддържа от самия домакин. Очевидно от Ана всичко това зависеше не повече, отколкото от Весловски. Тя, Свияжски, княжната и Весловски бяха еднакво гости, ползуващи се весело от това, което е било приготвено за тях.
Ана беше домакиня само във воденето на разговора. И тоя разговор, твърде труден за една домакиня с малко гости, с лица като управителя и архитекта, лица от съвсем друг мир, които гледат да не се смущават от необикновения разкош и не могат да вземат дълго участие в общия разговор, тоя труден разговор Ана водеше с обикновения си такт, естествено и дори с удоволствие, както забеляза Даря Александровна.
Заприказваха за това как Тушкевич и Весловски се возили сами в лодката и Тушкевич започна да разправя за последните надбягвания в Яхтклуба в Петербург. Но при първата пауза Ана веднага се обърна към архитекта, за да го извади от мълчанието.
— Николай Иванич ахна — каза тя на Свияжски, — като видя колко е израсла новата постройка, откак бе тук последния път; но аз ходя всеки ден и всеки ден се чудя колко бързо върви строежът.
— С негово сиятелство се работи добре — каза с усмивка архитектът (той беше със съзнание за своето достойнство, почтителен и спокоен човек). — Не е като да имаш работа с губернските власти. Там, дето други биха изписали купища книжа, аз доложа на графа, поприказваме и с три думи всичко е готово.
— Американски методи — усмихнат каза Свияжски.
— Да, там зданията се строят рационално…
Разговорът премина върху злоупотребите от страна на властите в Съединените щати, но Ана веднага го прехвърли на друга тема, за да извади управителя от мълчанието.
— Виждала ли си някога жътварки? — обърна се тя към Даря Александровна. — Когато те срещнахме, бяхме излезли да ги видим. И аз ги видях за пръв път.
— Но как работят те? — запита Доли.
— Също като ножици. Една дъска и много малки ножици. Ей така.
С хубавите си бели, отрупани с пръстени ръце Ана взе един нож и вилица и започна да показва. Очевидно тя виждаше, че от нейното обяснение няма да се разбере нищо; но понеже знаеше, че говори приятно и че ръцете й са хубави, продължаваше да обяснява.
— По-право като ножчета за подостряне на моливи — игриво каза Весловски, който не снемаше очи от нея.
Ана се усмихна едва доловимо, но не му отговори.
— Нали, Карл Федорич, като ножица? — обърна се тя към управителя.
