това ли?
Тя протегна белите си ръце към корема.
С необикновена бързина, както става в минути на вълнение, в главата на Даря Александровна се тълпяха мисли и спомени. „Аз — мислеше тя — не привличах Стива; той ме остави и отиде при други и първата, с която ми измени, не го задържа с това, че беше винаги хубава и весела. Той остави нея и взе друга. И нима Ана ще привлече и задържи с това граф Вронски? Ако той търси това, ще намери още по- привлекателни и весели тоалети и маниери. И колкото и да са бели, колкото и да са прекрасни голите й ръце, колкото и да е красива пълната и снага, пламналото й лице под тия черни коси, той ще намери още по-хубави, както търси и намира моят отвратителен, жалък и мил мъж.“
Доли не отговори нищо и само въздъхна. Ана забеляза тая въздишка, която изразяваше несъгласие, и продължи. Тя имаше в запас още аргументи, при това толкова силни, че не можеше да им се възрази нищо.
— Казваш, че това не е хубаво? Но трябва да разсъдим — продължи тя. — Ти забравяш моето положение. Как мога да искам деца? Не говоря за страданията, аз не се страхувам от тях. Помисли, какви ще бъдат моите деца? Нещастни деца, които ще носят чуждо име. Поради самото си раждане те ще бъдат поставени в необходимостта да се срамуват от майка си, от баща си, от незаконния си произход.
— Но тъкмо затова е необходим разводът.
Но Ана не я слушаше. Искаше й се да доизкаже същите ония доводи, с които толкова пъти се бе убеждавала.
— Защо ми е даден разум, ако не го употребя да не създавам нещастници в света?
Тя погледна Доли, но преди да дочака отговор, продължи:
— Бих се чувствувала винаги виновна пред тия нещастни деца — каза тя. — Ако ги няма, поне не ще са нещастни, а ако са нещастни, само аз ще съм виновна за това.
Това бяха същите доводи, които Даря Александровна сама си привеждаше; но сега тя слушаше и не ги разбираше. „Как може да бъде виновна пред несъществуващите същества?“ — мислеше тя. И изведнъж й мина мисълта: можеше ли в някой случай да бъде по-добре за нейния любимец Гриша, ако той не съществуваше никога? И това й се видя така нелепо, така странно, че тя поклати глава, за да разсее тая шеметна бъркотия от безумни мисли.
— Не, не знам, това не е хубаво — само каза тя с израз на отвращение върху лицето.
— Да, но не забравяй какво си ти и какво съм аз… И освен това — прибави Ана, въпреки многото свои доводи и оскъдните доводи на Доли, сякаш все пак съзнаваше, че това не е хубаво — не забравяй главното, че аз сега не съм в онова положение, в каквото се намираш ти. За тебе въпросът е: искаш ли да нямаш повече деца, а за мене: искам ли да имам. А това е голяма разлика. Ти разбираш, че не мога да желая това при моето положение.
Даря Александровна не възрази. Тя изведнъж почувствува, че се озова така далеч от Ана, че помежду им съществуват въпроси, по които никога няма да се разберат и за които е по-добре да не се приказва.
XXIV
— Тъкмо затова ти трябва да уредиш положението си, ако е възможно — каза Доли.
— Да, ако е възможно — каза Ана изведнъж със съвсем друг, тих и тъжен глас.
— Нима разводът е невъзможен? Разправяха ми, че мъжът ти е съгласен.
— Доли! Аз не искам да говоря за това.
— Добре, да не говорим — побърза да каже Даря Александровна, като забеляза израз на страдание върху лицето на Ана. — Виждам само, че ти гледаш твърде мрачно.
— Аз ли? Ни най-малко. Аз съм много весела и доволна. Ти видя, je fais des passions.130 Весловски…
— Да, право да ти кажа, мене не ми хареса тонът на Весловски — каза Даря Александровна в желанието си да промени разговора.
— Ах, ни най-малко! Това ласкае Алексея и повече нищо: но той е дете и е изцяло в ръцете ми; разбираш ли, аз го въртя, както си искам. Все едно, че е твоят Гриша… Доли — изведнъж промени тя разговора, — ти казваш, че гледам мрачно. Ти не можеш да разбереш. Това е твърде ужасно. Аз се мъча съвсем да не гледам.
— Но, струва ми се, трябва. Трябва да се направи всичко възможно.
— Но какво може да се направи? Нищо. Ти казваш да се омъжа за Алексей и че не съм мислела за това. Аз да не съм мислила за това! — повтори тя и на лицето й се появи руменина. Стана, изпъчи гърди, тежко въздъхна и закрачи с леката си походка насам-натам из стаята, като се спираше от време на време. — Аз ли не мисля? Няма ден и час, когато да не мисля и да не се осъждам, че мисля… защото от мислене по това човек може да полудее. Да полудее — повтори тя. — Когато мисля за това, не мога да заспя без морфин. Но добре. Нека говорим спокойно. Казват ми — развод. Първо,
Даря Александровна, право обтегната на стола, обръщаше глава и със страдалчески-съчувствен израз на лицето следеше крачещата Ана.
— Трябва да се опиташ — тихо каза тя.
— Да предположим, че се опитам. Какво значи това? — каза тя очевидно една мисъл, която бе премисляла хиляди пъти и бе научила наизуст. — Това значи, че аз, която го мразя, но все пак се признавам за виновна пред него — и го смятам за великодушен, — да се унижа да му пиша… Е, да предположим, че направя усилие и му пиша. Ще получа или оскърбителен отговор, или съгласие. Добре, получила съм съгласие… — В това време Ана беше на другия край на стаята и се спря там, като правеше нещо с пердето на прозореца. — Ще получа съгласие, ами си… синът ми? Та те няма да ми го дадат. Той ще отрасне, презирайки ме, у бащата, когото съм оставила. Разбери, че аз обичам две същества — Серьожа и Алексей, — струва ми се, еднакво, по и двамата повече, отколкото себе си.
Тя дойде в средата на стаята и спря пред Доли, притиснала гърдите си с ръце. В белия пеньоар фигурата й изглеждаше особено голяма и широка. Тя бе навела глава и с блеснали мокри очи гледаше изпод вежди дребната, слабичка и жалка в закърпената си блузка и нощна шапчица Доли, която трепереше цяла от вълнение.
— Аз обичам само тия две същества и едното изключва другото. Не мога да ги събера наедно, а само това ми трябва. И щом това не може, все едно ми е… Все едно. Все някак ще се свърши и затова не мога, не обичам да говоря за това. Така че не ме укорявай, не ме съди за нищо. С твоята чистота ти не можеш да разбереш всичко, от което страдам.
Тя пристъпи, седна до Доли и я улови за ръка, като се взираше виновно в лицето й.
— Какво мислиш? Какво мислиш за мене? Не ме презирай. Аз не заслужавам презрение. Именно аз съм нещастна. Ако има някой нещастен, това съм аз — рече тя и заплака, като се обърна настрана.
Когато остана сама, Доли се помоли и си легна. Докато говореше с Ана, тя искрено я съжаляваше, но сега не можеше да си наложи да мисли за нея. Спомените за в къщи и децата възникнаха във въображението й с особена, нова за нея прелест, в някакво ново сияние. Тоя неин мир й се видя сега така скъп и мил, че по никой начин не искаше да прекара извън него нито един излишен ден и реши да си замине утре непременно.
А в това време, като се върна в кабинета си, Ана взе една чашка и капна в нея няколко капки лекарство, в което важна част беше морфинът, и след като ги изпи и поседя известно време неподвижно, отиде в спалнята успокоена и весела.
Когато тя влезе в спалнята, Вронски внимателно я погледна. Той търсеше следи от разговора, който, той знаеше това, тя сигурно е имала с Доли, след като така дълго бе се заседяла в стаята й. Но в нейния израз, възбудено-сдържан и криещ нещо, той не откри нищо друго освен оная, макар и позната нему, но все още пленяваща го хубост, съзнанието за нея и желанието тя да му въздействува. Той не искаше да я попита какво са говорили, по се надяваше, че тя сама ще каже нещо. Но тя каза само:
— Радвам се, че Доли ти се хареса. Нали?
— Та аз я познавам отдавна. Тя, изглежда, е много добра, mais excessivement terre-a-terre131. Но все пак аз много й се зарадвах.
