назначават с големи заплати прависти и хусари, които нямат никакви особени специални познания, аз заключавам, че заплатата не се определя според закона за търсенето и предлагането, а просто от пристрастие. И тук има злоупотреба, която е важна сама по себе си и се отразява вредно върху държавната служба. Аз смятам…
Степан Аркадич побърза да прекъсне зет си.
— Да, но съгласи се, че се открива едно ново, несъмнено полезно учреждение. Както щеш кажи, полезна работа! Държат особено на това, работата да се върши честно — каза Степан Аркадич с ударение.
Но московското значение на думата
— Честността е само отрицателно качество — каза той.
— Но ти все пак ще ми направиш голяма услуга — каза Степан Аркадич, — ако кажеш една думичка на Поморски. Така, между другото…
— Но, струва ми се, че тая работа зависи повече от Болгаринов — каза Алексей Александрович.
— От своя страна Болгаринов е напълно съгласен — каза Степан Аркадич, като се изчерви.
Степан Аркадич се изчерви при споменаването на Болгаринов, защото същия ден сутринта той ходи у евреина Болгаринов и това посещение му остави неприятен спомен. Степан Аркадич беше уверен, че делото, на което той иска да служи, е ново, полезно и честно дело; но тая сутрин, когато Болгаринов, очевидно нарочно, го накара да чака два часа заедно с други просители в приемната, изведнъж му стана неловко.
Дали му бе неловко, защото той, потомък на Рюрик, княз Облонски, чака два часа в приемната на един евреин, или защото за пръв път в живота си не последва примера на прадедите си да служи на правителството, а минаваше на ново поприще — но, така или иначе, беше му много неловко. През тия два часа чакане у Болгаринов, докато се разхождаше неспокойно из приемната, разчесваше бакенбардите си, влизаше в разговор с другите просители и измисляше каламбур за това как е чакал у евреина, Степан Аркадич старателно скриваше от другите, и дори от себе си, чувството, което изпитваше.
Но през цялото време му беше неловко и досадно и самият той не знаеше защо; дали защото не излизаше нищо от каламбура му154 или от нещо друго. Най-после, когато Болгаринов го прие с необикновена учтивост, като тържествуваше очевидно от унижението му и почти му отказа, Степан Аркадич побърза да забрави това. И като си го спомни едва сега, се изчерви.
XVIII
— Сега имам още една работа и ти знаеш каква е. За Ана — каза Степан Аркадич, като помълча малко й се отърси от това неприятно впечатление.
Още щом Облонски произнесе името на Ана, лицето на Алексей Александрович съвсем се промени: вместо по-раншното оживление то изрази умора и мъртвешка бледност.
— Какво всъщност искате от мене? — каза той, като се обърна на креслото и щракна pince-nez-то си.
— Решение, някакво решение, Алексей Александрович. Сега аз се обръщам към тебе — Степан Аркадич искаше да каже „не като към оскърбен мъж“, но понеже се изплаши да не развали работата с това, замени го с думите: — не като към държавник — което беше не на място, — а просто като към човек, и то към добър човек и християнин. Ти трябва да я съжалиш — каза той.
— Сиреч, всъщност как? — тихо каза Каренин.
— Да, да я съжалиш. Ако ти я виждаше като мене — цяла зима съм прекарал с нея, — ти би я съжалил. Положението й е ужасно, именно ужасно.
— Струва ми се — отвърна Алексей Александрович с по-тънък, почти писклив глас, — че Ана Аркадиевна има всичко, което искаше.
— Ах, Алексей Александрович, за Бога, да не правим рекриминации! Миналото е минало и ти знаеш какво иска и очаква тя — развод.
— Но аз смятах, че Ана Аркадиевна се отказва от развода, щом аз изисквам задължението да остави сина при мене. Така й и отговорих и мислех, че тая работа е свършена. И я смятам за свършена — пискливо каза Алексей Александрович.
— За Бога, не се горещи — каза Степан Аркадич, като докосна коленете на зет си. — Работата не е свършена. Ако ми позволиш да направя рекапитулация, работата беше така: когато се разделихте, ти беше добър, колкото може човек да бъде великодушен; даде й всичко — свобода и дори развод. Тя оцени това. Не, не мисли кой знае какво. Тя го оцени. И то до такава степен, че в първите минути, чувствувайки вината си пред тебе, не е обмислила и не е могла да обмисли всичко. Тя се отказа от всичко. Но действителността и времето показаха, че положението й е мъчително и невъзможно.
— Животът на Ана Аркадиевна не може да ме интересува — прекъсна го Алексей Александрович, като повдигна вежди.
— Позволи ми да не вярвам това — меко възрази Степан Аркадич. — Положението й е не само тежко за нея, но и без всякаква полза за когото и да било. Ще речеш, тя си го е заслужила. Тя знае това и не те моли; тя казва открито, че не смее да моли за нищо. Но аз, всички роднини, всички, които я обичаме, те молим. Защо се измъчва тя? Кому е по-добре от това?
— Позволете, изглежда, че вие ме поставяте в положението на обвиняем — рече Алексей Александрович.
— О, не, о, не, ни най-малко, разбери ме — каза Степан Аркадич, като докосна отново ръката му, сякаш бе уверен, че с това докосване ще смекчи зет си. — Аз казвам само едно: положението й е тежко, ти можеш да го облекчиш и няма да изгубиш нищо. Аз ще наредя всичко така, че няма да разбереш. Та ти обеща.
— Обещанието бе дадено по-рано. И аз смятах, че въпросът за сина решава работата. Освен това се надявах, че Ана Аркадиевна ще има достатъчно великодушие… — едва, с треперещи устни рече побледнелият Алексей Александрович.
— Тъкмо тя предоставя всичко на твоето великодушие. Тя иска, моли те за едно — да я извадиш от това невъзможно положение, в което се намира. Тя не иска вече сина си. Алексей Александрович, ти си добър човек, влез за миг в положението й. За нея, в нейното положение, въпросът за развода е въпрос на живот и смърт. Ако не беше обещал по-рано, тя щеше да се помири с положението си, щеше да живее на село. Но ти обеща, тя ти писа и се премести в Москва. И ето тя живее вече шест месеца в Москва, дето всяка среща е нож в сърцето й, и очаква всеки ден решението. Та това е все едно да държиш някой осъден на смърт цели месеци с примка на шията и да му обещаваш може би смърт, а може би и помилване. Съжали се над нея и освен това аз се наемам да уредя всичко това… Vos scrupules155…
— Аз не говоря за това, за това… — с погнуса го прекъсна Алексей Александрович. — Но може би съм обещал това, което не съм имал право да обещавам…
— Значи, ти се отказваш от това, което си обещал?
— Никога не съм отказвал да изпълня възможното, но искам да имам време, за да обмисля доколко обещаното е възможно.
— Не, Алексей Александрович! — заприказва Облонски, като скочи. — Аз не искам да вярвам това! Тя е толкова нещастна, колкото може да бъде нещастна само една жена, и ти не можеш да откажеш една такава…
— Доколкото обещаното е възможно. Vous professez d’etre un libre penseur.156 Но като вярващ човек, при такава важна работа аз не мога да постъпя против християнския закон.
— Но в християнските общества и у нас, доколкото зная, разводът се допуща — каза Степан Аркадич. — Разводът се допуща и от нашата църква. И ние виждаме…
— Допуща се, но не в тоя смисъл.
— Алексей Александрович, не мога да те позная — каза Облонски, след като помълча. — Нима не беше ти (и нима ние не оценихме това?), който прости всичко и движен именно от християнско чувство, беше
