готов да пожертвуваш всичко? Ти сам каза: дай горната си дреха, когато ти искат ризата, а сега…
— Моля ви — с писклив глас заприказва Алексей Александрович, като стана изведнъж на крака, бледен и с разтреперана челюст, — моля ви да прекратите, да прекратите… тоя разговор.
— Ах, не! Добре, прости, прости ми, ако съм те огорчил — започна Степан Аркадич, като се усмихваше смутено и протегна ръка, — но все пак, като пратеник, аз предадох само това, което бяха ми поръчали.
Алексей Александрович подаде ръка, замисли се и рече:
— Трябва да обмисля и да потърся указания. Другиден ще ви дам окончателен отговор — каза той, като съобрази нещо.
XIX
Степан Аркадич се канеше вече да си отиде, когато Корней доложи:
— Сергей Алексеич!
— Кой е тоя Сергей Алексеич? — започна Степан Аркадич, но веднага си спомни. — Ах, Серьожа! — каза той. „Сергей Алексеич“ — аз мислех, че е директорът на департамента. — „Ана ме помоли да го видя“ — спомни си той.
И той си спомни оня плах, жалък израз, с който на изпращане Ана му рече: „Все пак ти ще го видиш. Научи подробно де е той и кой е при него. И, Стива… ако е възможно! Нали е възможно?“ Степан Аркадич разбра какво значи това „ако е възможно“ — ако е възможно да се направи разводът така, че тя да вземе сина си… Сега Степан Аркадич видя, че за това не може и да се мисли, но все пак му беше драго да види племенника си.
Алексей Александрович напомни на шурея си, че на сина му никога не говорят за майка му и го помоли да не споменава нито дума за нея.
— Той бе много болен след онова свиждане с майка си, което ние не предви-дих-ме — каза Алексей Александрович. — Страхувахме се дори за живота му. Но разумното лекуване и морските бани през лятото подобриха здравето му и по съвета на лекаря аз съм го дал сега в училище. И наистина влиянието на другарите му оказа хубаво въздействие и той е напълно здрав и се учи добре.
— Ех, че юнак е станал! И то не Серьожа, а цял Сергей Алексеич! — усмихнат каза Степан Аркадич, като гледаше пъргаво и свободно влязлото хубаво едро момче в синя куртка и дълги панталони. Момчето имаше здрав и весел вид. То се поклони на вуйчо си като на чужд човек, но след като го позна, изчерви се и сякаш обидено и разсърдено от нещо, бързо се обърна настрана. Момчето пристъпи до баща си и му подаде едно свидетелство с бележките, които бе получило в училище.
— Е, това е добре — каза бащата, — можеш да си вървиш.
— Той е отслабнал, пораснал е и е престанал да бъде дете, а е станал момче; това ми харесва — каза Степан Аркадич. — Е, помниш ли ме?
Момчето бързо погледна към баща си.
— Помня те, mon oncle157 — отвърна то, като погледна вуйчо си и пак се загледа в земята.
Вуйчото повика момчето и го улови за ръка.
— Е, как е работата? — каза той в желанието си да го заприказва и не знаеше какво да каже.
Като се червеше и не отговаряше, момчето внимателно дърпаше ръката си от ръката на вуйчо си. Щом Степан Аркадич пусна ръката му, то погледна въпросително баща си и като птица, пусната на свобода, с бързи крачки излезе от стаята.
Изминала бе една година, откак Серьожа бе видял майка си за последен път. Оттогава никога вече не бе чувал за нея. Тая година постъпи в училище и опозна и обикна другарите си. Сега вече не го занимаваха ония мечти и спомени за майка му, които след срещата си с нея го разболяваха. Когато те го навестяваха, той старателно ги пропъждаше, понеже ги смяташе срамни и свойствени само на момиченцата, но не и на едно момче, и при това ученик. Той знаеше, че между баща му и майка му е имало скарване, което бе ги разделило, знаеше, че му е съдено да остане при баща си и се мъчеше да свикне с тая мисъл.
Беше му неприятно, че видя вуйчо си, който приличаше на майка му, защото това извика у него същите ония спомени, които той смяташе за срамни. Това му беше толкова по-неприятно, защото от някои думи, които бе чул, докато чакаше при вратата на кабинета, и особено по израза върху лицата на баща си и вуйчо си се досещаше, че сигурно говорят за майка му. И за да не осъжда баща си, с когото живееше и от когото зависеше, и главно за да не се отдава на чувствителност, която смяташе така унизителна, Серьожа се мъчеше да не гледа тоя вуйчо, който бе дошъл да наруши спокойствието му, и да не мисли за онова, което той му напомняше.
Но когато излезлият след него Степан Аркадич го видя на стълбата, извика го и го попита как прекарва междучасията в училището, Серьожа заприказва с него, понеже го нямаше баща му.
— Сега играем на железопътна линия — каза той, отговаряйки на въпроса му. — Знаете ли как е то: двама души сядат на чина. Това са пътниците. А един се изправя на чина. И всички се впрягат. Може и с ръце, може и с коланите, и се пускат през всички стаи. Вратите се отварят предварително. Много трудно е да бъдеш кондуктор.
— Тоя изправеният ли? — усмихнат запита Степан Аркадич.
— Да, тук трябва и смелост, и ловкост, особено когато се спрат изведнъж или някой падне.
— Да, това не е шега — каза Степан Аркадич, като се взираше с тъга в тия живи, майчини очи, които сега вече не бяха детски, не бяха напълно невинни. И макар че бе обещал на Алексей Александрович да не говори за Ана, той не се стърпя.
— А помниш ли майка си? — изведнъж запита той.
— Не, не я помня — бързо рече Серьожа, силно се изчерви и наведе очи. И вуйчо му вече не можа да откопчи нищо от него.
След половин час гуверньорът славянин намери възпитаника си на стълбите и дълго не можа да разбере дали той се сърди, или плаче.
— Е, сигурно сте се ударили, когато сте паднали? — каза гуверньорът. — Нали ви казах, че тая игра е опасна. Трябва да кажа на директора.
— Дори да съм се ударил, никой не би забелязал. Това е сигурно.
— Но тогава какво има?
— Оставете ме! Помня, не помня… Какво го интересува това? Защо да помня? Оставете ме на мира! — обърна се той вече не към гуверньора, а към целия свят.
XX
Степан Аркадич както винаги не губеше напразно времето си в Петербург. В Петербург освен работите — развода на сестра му и службата — той трябваше както винаги и да се освежи, както казваше той, след московската спарена атмосфера.
Въпреки своите cafes chantants и омнибуси Москва все пак беше застояло блато. Степан Аркадич чувствуваше винаги това. След като бе живял в Москва, особено близо до семейството си, той се чувствуваше отпаднал духом. Когато живееше дълго време в Москва, без да я напуща, той стигаше дотам, че започваше да се безпокои от лошото си настроение и от укорите на жена си, от здравето и възпитанието на децата, от дребните интереси на службата си; безпокоеше го дори това, че има дългове. Но достатъчно беше да дойде и да поживее в Петербург, в оня кръг, в който той се движеше, дето хората живееха — именно живееха, а не вегетираха, както в Москва, — и веднага всички тия мисли изчезваха и се стопяваха като восък от огъня.
Жената ли?… Тъкмо днес той бе приказвал с княз Чеченски. Княз Чеченски имаше жена и семейство — деца, възрастни пажове, а имаше и друго, незаконно семейство, от което имаше също деца. Макар че и първото му семейство беше добро, княз Чеченски се чувствуваше по-щастлив във второто. И той водеше по-големия си син във второто семейство и разправяше на Степан Аркадич, че смята това нещо полезно и поучително за сина си. Какво биха казали за това в Москва?
Децата ли? В Петербург децата не пречеха на бащите си да живеят. Те се възпитаваха в заведения и не съществуваше това, разпространено в Москва — например у Лвов, — диво разбиране, че на децата
