— Ние сме спасени от Христа, който пострада за нас. Ние сме спасени от вярата — потвърди Алексей Александрович, като одобряваше с поглед думите й.
— Vous comrpenez l’anglais?162 — запита Лидия Ивановна и като получи утвърдителен отговор, стана и започна да рови книгите в лавицата.
— Искам да прочета „Safe and Happy“163 или „Under the wing“164? — каза тя, като погледна въпросително Каренин. И след като намери книгата и седна отново на мястото си, разтвори я. — Много е късо. Тук е описан пътят, по който се добива вярата, и онова висше неземно щастие, което при това изпълва душата. Вярващият човек не може да бъде нещастен, защото не е сам. Сега ще видите. — Тя се приготви вече да чете, но пак влезе лакеят. — Бороздина ли? Кажете й утре в два часа. Да — каза тя, като постави пръст на мястото в книгата и с въздишка погледна пред себе си със замислените си прекрасни очи. — Ето как действува истинската вяра. Познавате ли Мари Санина? Знаете ли нейното нещастие? Тя изгуби единственото си дете. Беше се отчаяла. Е, и какво стана след това? Тя намери тоя приятел и сега благодари на Бога за смъртта на детето си. Ето какво щастие дава вярата!
— О, да, това е много… — каза Степан Аркадич доволен, че ще четат и ще го оставят да се опомни малко.
„Не, виждам, че е по-добре да не я моля днес за нищо — мислеше си той, — само дано се измъкна оттук, без да объркам нещо.“
— Вие ще се отегчите — каза графиня Лидия Ивановна, като се обърна към Landau, — вие не разбирате английски, но то е късо.
— О, ще разбера — каза със същата усмивка Landau и затвори очи.
Алексей Александрович и Лидия Ивановна се спогледаха многозначително и четенето започна.
XXII
Степан Аркадич се чувствуваше съвсем озадачен от тия нови за него странни думи, които чуваше. Сложният петербургски живот изобщо му действуваше възбудително, като го изваждаше от московския застой, но той обичаше и разбираше тия усложнения в близките и познати нему кръгове; в тая чужда среда беше озадачен, слисан и не можеше да обгърне всичко. Като слушаше графиня Лидия Ивановна и чувствуваше втренчените в него красиви, наивни или лукави — той сам не знаеше — очи на Landau, Степан Аркадич започна да усеща някаква особена тежест в главата.
В главата му се въртяха най-разнообразни мисли. „Мари Санина се радва, че детето й умряло… Добре би било да запуша сега… За да се спасиш, трябва само да вярваш, и монасите не знаят как трябва да става това, знае го само графиня Лидия Ивановна… И отде е тая тежест в главата ми? Дали от коняка или от това, че всичко туй е много странно? Все пак струва ми се, че досега не съм направил нищо неприлично. Но все пак не бива да я моля. Разправят, че те карали хората да се молят. Дано не ме накарат. Това ще бъде вече твърде глупаво. И какви глупости чете, а ги изговаря хубаво. Landau бил Беззубов. Защо пък Беззубов?“ Изведнъж Степан Аркадич почувствува, че долната му челюст започва неудържимо да се извива за прозявка. Той оправи бакенбардите си, за да скрие прозявката, и се отърси. Но след това почувствува, че го избива на сън и се кани да хърка. Сепна се в момента, когато гласът на графиня Лидия Ивановна каза: „Той спи!“
Степан Аркадич изплашено се сепна, чувствувайки се виновен и изобличен. Но веднага се успокои, щом разбра, че думите „той спи“ не се отнасят за него, а за Landau. Французинът беше заспал също като Степан Аркадич. Но сънят на Степан Аркадич, както мислеше той, би ги обидил (впрочем той и това не мислеше, дотолкова всичко му се виждаше странно), а сънят на Landau ги зарадва извънредно много, особено графиня Лидия Ивановна.
— Mon ami165 — каза Лидия Ивановна, която, за да не шуми, предпазливо прибра диплите на копринената си рокля и във възбудата си нарече Каренин „mon ami“, а не Алексей Александрович, — donnez lui la main. Vous voyez?166 Шш! — зашътка тя на влезлия пак лакей. — Не приемай никого.
Французинът спеше или се преструваше, че спи, опрял глава на облегалото на стола, и с потната си ръка, която лежеше на коляното му, правеше слаби движения, сякаш ловеше нещо. Алексей Александрович стана уж предпазливо, но се закачи за масата, пристъпи и сложи ръка в ръката на французина. Степан Аркадич също стана и широко разтваряше очи, за да се събуди, ако спи; той гледаше ту единия, ту другия. Всичко това не беше сън. Степан Аркадич чувствуваше, че в главата му всичко все повече и повече се обърква.
— Que la personne qui est arrivee la derniere, celle qui demande, qu’elle sorte! Qu’elle sorte!167 — каза французинът, без да отвори очи.
— Vous m’excuserez, mais vous voyez… Revenez vers dix heures, encore mieux demain.168
— Qu’elle sorte! — нетърпеливо повтори французинът.
— C’est moi, n’est ce pas?169
И след като получи утвърдителен отговор, Степан Аркадич забрави и за това, което смяташе да иска от Лидия Ивановна, забрави и за работата на сестра си и с единственото желание да се измъкне по-скоро оттук излезе на пръсти и като от заразена къща изскочи на улицата и дълго разговаря и се шегува с файтонджията в желанието си да дойде по-скоро на себе си.
Във френския театър, дето свари последното действие, а след това и при татарите, с бутилка шампанско, Степан Аркадич си поотдъхна малко в познатата му атмосфера. Но все пак тая вечер не се чувствуваше никак добре.
Когато се прибра у Пьотр Облонски, при когото бе отседнал в Петербург, Степан Аркадич намери писъмце от Бетси. Тя му пишеше, че иска много да довършат започнатия разговор и го моли да отиде утре. Едва бе успял да прочете писъмцето и да му се помръщи, в долния етаж се чуха тромавите стъпки на слугите, които носеха нещо тежко.
Степан Аркадич излезе да види. Това беше подмладилият се Пьотр Облонски. Той беше толкова пиян, че не можеше да се изкачи по стълбата; но щом видя Степан Аркадич, заповяда да го изправят на крака и като се хвана за него, отиде в стаята му и там му заразправя как е прекарал вечерта, но веднага заспа.
Степан Аркадич изпитваше отпадналост на духа, което рядко се случваше с него, и дълго не можа да заспи. Всичко, което си спомняше, беше противно, но най-противно и дори срамно му се виждаше станалото у графиня Лидия Ивановна.
На другия ден той получи от Алексей Александрович решителен отказ за развода на Ана и разбра, че това решение се основаваше на казаното снощи от французина през време на неговия истински или престорен сън.
XXIII
За да се предприеме нещо в семейния живот, необходимо е да има или пълен раздор между съпрузите, или любовно съгласие. Но когато отношенията между съпрузите са неопределени и няма нито едното, нито другото, не може да се предприеме нищо.
Много семейства остават с години на едно и също място, което е омръзнало и на двамата съпрузи, само защото няма нито пълен раздор, нито съгласие.
И за Вронски и Ана московският живот в жега и прах, когато слънцето не светеше вече пролетно, а с летен пек, и всички дървета по булевардите отдавна вече бяха в листа, и листата покрити с прах, беше непоносим; но те не заминаваха за Воздвиженское, както бяха решили отдавна, а продължаваха да живеят в опротивялата и на двама им Москва, защото в последно време нямаше съгласие помежду им.
Раздразнението, което ги разделяше, нямаше никаква външна причина и всички опити да се обяснят не само не го премахваха, но го и увеличаваха. Това беше едно вътрешно раздразнение, което за нея имаше основата си в отслабването на любовта му, а за него — в разкаянието, че заради нея се е поставил в тежко положение, което, вместо да облекчи, тя прави още по-тежко. Нито единият, нито другият изказваха причината за раздразнението си, но всеки смяташе другия за неправ и при всеки повод се мъчеха да си
